ГРАЖДАНСТВО ЗА МАКЕДОНСКИЯ БЪЛГАРИН ЗДР.ЗДРАВЕСКИ

ПРИКАЗКА ЗА ТИМОФЕЙ



Това, не е съвсем обикновена история, това,приятелю, aко погледнеш добре, всъщност може да е и твоята история.

Тимофей бил цар.
В едно далечно царство-господарство, през много планини, на брега на морето, Тимофей си живеел мирно и спокойно.
Дните минавали един след друг, къде в наглеждането на хазната, защото Тимофей се грижел тя да не се позапразни съвсем, къде в изслушване на някой и друг пооплакващ се поданик.А нощите…
Тимофей харесвал гуляите и веселбите, и въпреки че строгата му жена често го упреквала, той много обичал да празнува със своите приятели-богатири…
Тимофей бил добър господар.
Грижел се добре за поданиците и не се колебаел при нужда да даде живота си, за да спаси нечий друг.
Тимофей бил и с желязна десница, презирал предателите, държал на дадената си дума.
Ала дълбоко в душата си, Тимофей всъщност бил мечтател.
И макар и да живеел в смутни времена, така се случвало, че животът му минавал някак лесно.И хем лесно, хем безинтересно.
И ето че често, когато в тихите утрини се разхождал по брега на морето, той гледал с копнеж в далечината.И в тези моменти, Тимофей чувал тътена на славни битки, усещал с кръвта си конницата на своите далечни прадеди, дошли от далечните степи, и завладели прекрасната земя, по която стъпвал днес той.
Тогава нещо в него започвало да трепка…усещал смътна липса в живота си, коя ли ще е неговата битка, така ли ще се изнижат дните му, еднакви до един.И мъка започвала да терзае душата му, и нито верните му другари, нито красивата му жена, можели да го утешат.
В една такава нощ, когато буреносни облаци надвиснали над морето, в протяжния зов на среднощния прибой, Тимофей сънувал странен сън…
Присънил му се един побелял старец, целия в светлина…Погледнал го в очите и му казал: „Събуди се, богатире!”.Толкоз.
Неспокоен станал Тимофей след този сън, започнал да се пита това ли е което иска, зажадувал за пътешествия в далечни страни, предизвикателства и приключения…
И решил Тимофей да попътува….Англия,Канада, Филипините…Бразилия…превърнал се царят в обикновен пътник, престорил се на работник и тръгнал…В Англия работил по строежи…и нали си бил цар…тук станал цар на гипскартона…, в Канада….ми там искали големи и преголеми дипломи, че и език…цанил се да разносва пици…В Бразилия…там единствено надникнал в една дискотека, защото по това време всъщност бил моряк-механик в отпуска…а във Филипините..прескочил просто да поразгледа в почивката, докато сервирал питиетата на отегчени туристи
от презокеански триетажен параход…
Айфеловата кула, желязо много, …Виена, Истамбул и Рим, окото в крайна сметка се насища…
Свят голям, истории много, но поомръзнало му….и решил, ей-така нещо го позачовъркало да се позавърне в родния край…..
Такаааа….очите на Тимофей били започнали да гледат другояче обаче….
Красивите му земи, били всъщност най-красивите, сега той започнал да го осъзнава, равнините плавно преминавали във величествени планини, високите върхове на планините се оглеждали в чуднокрасиви езера, взорът се реел в безкрайната синева на небето лете, и от по-високите върхове зървал спокойната морска шир….и нейде там…близо до морето….величествени палати украсявали някога пясъчните,девствени плажове, а на мястото на крайбрежните градини, се тъкмели сергия до сергия, пълни с всякакви стоки и приятно нахалнички търговци досаждали на хората., Палатите били толкоз нагъсто, че нямало място да се разминеш дори…а по-насам…ниви и лозя пустеели…бедни просячета, ровели в боклука за парче изгнил хляб..или го дърпали за ръкава по улиците, с молбата „Бате, дай ст-тинки”фабриките, хм от тях останали само скелетите, купчини железа и стара слава, която пенсионерите си спомняли по пейките на градските паркове….А какво правели младите….Тимофей познал в душата си веднага….спели, спели в безхаберие, забили нос в малките екранчета, чудейки са кои са и откъде…училищата и учителите и те в неведение, докога ще я карат така както си знаят, за едната заплата, и за нищо друго…нехаят.Охранени боляри командвали от своите палатчета, разбойници крадяли наред и безчет.Едни в костюми и ланци, други в бели престилки, трети от чиновническите бюрца.Кой колкото може.Безделие и кражби, безхаберие.
Народеца…народеца жален и беден…
БОЖЕ!!!
Проплакала душата на бедния цар Тимофей!
Сърцето го заболяло от мъка…Очите му се изпълнили със сълзи…..
Поел дъблоко Тимофей дъх…
И тогава..дсницата му се свила….свила му се в корав юмрук……….Спомнил си отведнъж Тимофей своите деди…Спомнил си онези силните, които векове отстоявали земите си с живота си и живота на своите деца, от диви и страшни орди, спомнил си Онези, които с гордост и чест пожертвали себе си, за да е свободен техния народ, спомнил си и Тези които се лишавали от хапката си, но успели да изучат децата си, спомнил си и Другите, които построили с парите си училища, театри, па макар да живеели в дивата пустош, не жалели стотинката си за това, децата им да знаят и да могат…Спомнил си колко умни, работливи, добри и всеотдайни са хората по тези земи, и като виждал какви са сега – алчни, злобни, пълни със съмнения и още тъжни и самотни в немотията и болката си….кръв започнала да капе от сърцето му….
И тогава решил Тимофей да поправи нещата….
Спомнил си той на какво го е учил неговия дядо, спомнил си старата приказка, че „Сговорна дружина планина повдига..” и запретнал ръкави…
Дотук добре, ама откъде…Години наред в нищета, и духът на хората се бил попречупил, умът позамъглил, а както се знае от памтивека, всичко с хора става.
Отишъл Тимофей при своя най-пръв болярин…най-добър приятел и най-личен големец.Богат бил той, знатен и изучен в най-добрите школа...Виж, рекъл му Тимофей, ще помагаш ли, родината ни тъне все по-надълбоко…дай едно рамо, да се измъкваме вече от тая немотия и лошотия.
Ааа, аз ли?смутено му отвърнал болярина…аз не мога, имам челяд да храня, таман съм поскътал некой левец, питай другите.
Погледнал Тимофей приятеля си, погледнал замъците и палатите му и се натъжил, но…насила хубост не става.Тръгнал си.
Отишъл той при другия си приятел, с когото на младини се веселяли до забрава, див и страшен бил той, и много верен приятел.Трябва ми помощта ти, приятелю…започнал Тимофей, тая нашата татковина наникъде не отива, нещо трябва да се направи..идеш ли с мене?
Някога верния му приятел, го погледнал с тъмните си очи, а там просвяткали завист и злоба…алчната му жена ги поразпалила през годините…па му рекъл..Ти си имаш царство, оправяй си се.Аз не мога да дойда с тебе, имам си проблеми, а и всеки знае него си…
Смутен си тръгнал Тимофей, със свито сърце, втори човек, от най-верните му, му отказвал..
Но вярата му била все още силна и почукал на трета врата.Показала се поразчорлена женица.Къде е моя трети най-верен другар, имам за важни дела да говоря с него…
Няма го, отговорила жената..Разори се, и замина по чужди краища аргатин да става, да може да ни помага с децата да се изхранваме.
Надежда почти не останала у Тимофей…прибрал се с наведена глава у дома си, какво да направи, а и с кого…
Тимофей бил цар.
Но не го било срам да пита…С питане, спомнил си той и до Цариград се стига…А и по-учен от самия народ има ли?
Отново тръгнал той на път…
Най-напред отишъл Тимофей при най-личния си жрец, да поиска мъдър съвет…
„ Достойни ми и уважаеми съветнико, какво и как да направя, откъде да започна?”
Жреца бил спокоен и скромен човек, очите му всякога зорко бдели и знаел всичко, което се случва наоколо, и въпроса никак не го изненадал. Позамислил се той, въздъхнал, и още много се зарадвал и развълнувал, че царят всъщност иска да направи нещо, иска да помогне на народа си. Отдавна искал той да му посочи някои неща, но знаел, че най-добрия съвет е поискания.
„Необразован народ, царю, беден народ, виж първо какво можеш да направиш с училището..Има един учител, той беше моят учител, много строг, много взискателен, но всички го слушахме и всички знаехме онова, на което ни учеше...Пък после ще я смятаме”
В далечен и пазапустял край на царството живеел този учител… понавъртял бил годинките той, не бил в първа младост, но умът му бил още буден, а сърцето пълно със светлина.Помнел славните години, когато децата с радост грабвали торбичките с читанките и с нетърпение стигали до бедните класни стаи..помнел с каква гордост сричали те буквите и как ги учел да уважават и обичат другарите си, с радост да служат на народа си.
Тимофей го открил неуморно да се труди …работел върху ръкопис, за да съхрани за поколенията славните отминали времена.
„Учителю, - попитал го, кажи ми как да стане така, че нашия народ отново да залюби знанието, децата да не бягат от училището, а с радост да ходят там, така както бях аз, така както беше баща ми ?”
Въздъхнал стария учител и му отговорил..Други са времената, момче, това, да не пушат, вече не е забрана, да спазват вечерния час и то, да ходят с униформени дрехи..да бягат от часовете…не знам, но аз все си мисля, че на мен, ако и сега да вляза в клас, тези неща не могат да ми се случат.
Да учиш другите, това е дарба, трябва да ти идва отвътре, да знаеш винаги от какво имат нужда децата, да си добър и внимателен с тях, никога да не ги делиш, да нямаш любимци, винаги заедно да решавате, питай ги кое е добро за тях, децата знаят и най-важното, направи онова на което ги учиш интересно, и си ги спечелил…Човека е жаден за знания, ако ти обичаш предмета си, тази любов ще трепне и у тях.
Намери онези учители-будители, които обичат науката и обичат децата, останалото ще се нареди..
Хм, помислил Тимофей, звучи добре, а как точно да стане…
Решил да поумува малко наспокойствие, Тимофей се отбил при обичната си баба, графиня Ивановна…
Графиня И. живеела в стар и самотен замък.Графът бил отчайващ романтик, водел волен и охолен живот, рано се споминал.Графинята, изтърпявайки лудориите му, движела делата, и имотите му и така един осъмнала вдовица с прилична рента.Е, стария замък се бил понапукал малко, но това далеч не я тревожело.
Сега спокойно и кротко гледала старините си, любувайки се на цветната си градина и питателната храна.Напоследък дори сапунените сериали леко я отегчавали.
По тези причини графинята много се зарадвала на любимия си внук, разпоредила се да приготвят най-вкусните гозби, най-отбрани вина, и така седнали те на трапезата…
Похапнал блажено Тимофей, отпил от винцето, и когато баба му го попитала как вървят делата му, разправил и той за грижите си, как царството се е обърнало с главата надолу, едни грабят и мамят, народа жален, беден, обезверен..как да се оправят нещата, как да се преодолеят трудностите..
Хм, позамислила се графинята…трудно, много е трудно…а корена на думата трудно е труд!Недей жали ни себе си, ни болярите си, ни хората, нека знаят че без труд нищо няма да се случи.И направи така, че хората да искат да живеят по тия земи, а не да бягат оттук навънка.Още един съвет ще ти дам- слушай жена си, жената е пазителка на живота,знае кое е най-доброто, усеща го с костите си…Хората се чувстват жертви на съдбата си, пълни са с ревност, злост и омраза…Колко войни, нищета и предателства.. Не забравяй народа ти трябва да здрав и силен, а здравето и силата идват с вярата…
Айде сега наздраве!
Замислил се още по-дълбоко Тимофей…започнал да вижда картинката – умни и учени хора, здрави и силни, но вярата…
И така…краката му го завели пред една стара селска църквица..покрива и бил протекъл, снагата и се понаклонила от времето, и само няколко свещици тлеели в полумрака.
Свел глава Тимофей, попрекръстил се пред олтара, имало нямало в църквата 3-4 икони, не било това величествен храм с позлатени кубета, но пък макар и беден и порутен, храмът бил не по-малко храм…
Проскърцала врата, и в църквата се появил силуета на попрегърбен свещеник.
Добър ден отче!
Дал Бог добро синко..Какво те води по тоя далечен край, тука хора почти не останаха, камо ли някой в църквата да влезне…повечето са в кръчмите.
Аз съм цар отче, и душата ме боли за народа ми, искам да му помогна, а не знам как…
Ох…въздъхнал уморено попа, прекръстил се три пъти и рекъл…Виж онези двамата там..те ни написаха азбуката, неуморно работиха, за да имаме писменост и да се гордеем с това…сега това не е много важно нали, хората позабравят буквите, езика ни почва да чезне…виж онзи, рекъл попа и посочил към една друга икона-Тимофей погледнал, а оттам го гледал с втренчен и леко тъжен поглед не друг, а стареца от съня му, той не пожали своите, за да наложи кръста, в името на единността на народа ни…а сега всеки в нещо свое си вярва-не вярва…Има и друго, хората са много уплашени…всеки поробител с неговите си икони идва…а последната икона, последната икона е парата!
Ех, в смутни времена живеем...
Ето.... почакай малко, виж - имам тука нещо, в това дървено съндъче има нещо свято…косите на един дякон…малко да си спомниш за него, малко да усетиш у тебе, оная преданост и всеотдайност на духа му, величието на неговата служба към народа ни, любовта му към хората и свободата…това ще стигне. А помощници ще има много…Казвайки това, попът се изправил и в очите му се появили светли пламъчета…Нещо докоснало душата на Тимофей в този момент, нещо дълбоко в него повярвало!
Излязъл той от църквата и духът му стъпвал по-бодро, а очите гледали по-бистро…
Яхнал верния си кон и поел обратно към двореца…Ще се наредят нещата, живота е мъдър, рекъл си той, имам ли вяра, обичам ли хората си, работя ли неуморно и предано, ще се получи!

Поуспокоил се Тимофей, и се прибрал.Но тъкмо влизал в двореца си, забързан куриер му съобщил…бързо, там някъде загиват хора, трябва да направиш нещо.. Пожар горял, а в огъня изплашени животни и дечица…хора, чували се страшни стонове, голяли и дърветата наоколо и къщите..
Пламъците със страшни огнени езици, засмуквали всичко до което се докоснели и го превръщали в пепел…Огънят се разпростирал все повече и повече…
Тимофей така и не стигнал до трона, обърнал се, яхнал коня и с няколко обикновени хора, другарите му до един ги нямало, отишъл и помогнал той, успял, спасил животи..

Когато всичко свършило, въздъхнал,обърнал се и се огледал…Не били боляри хората, които му помогнали, били най-обикновени хорица, но във всеки от тях горяла искрица, огънче надежда, че и тук по тези земи, живота може да дойде един ден, засмян и радостен, волен и свободен, плодороден…Надежда се събудила и в неговото сърце.
И тази нощ сънувал странен сън…Отново, същия беловлас старец, с очи като мълнии, погледнал го твърдо и рекъл:”Ти можеш!”
На сутринта отишъл при мъдрия си жрец и му заразказвал...Не забравил и за сънищата.
Жрецът изслушал всичко, спокойно и бавно се притворили очите му, сякаш виждал нещо, което обикновените хора не могат да видят и също се усмихвал лекичко от време на време, като че слуша стара, много стара приказка със чудно хубав край.
А когато Тимофей завършил, погледнал го право в очите и отговорил кратко: „Действай!”

Тук завършва тази история, приказката за Тимофей, един много добър мой приятел…А какво е направил той и какво се е случило после…и аз не знам, „поживеем ли, ще видим.”

По мотиви на Танкович

всяка прилика с действителни лица касае брат ми Александър, наричан още Тимофей...