Митрополит Николай - пред църковен съд

Българина се отнася към църквата като към свято място. Очаква и свещенство да е със същото отношение и отговорност. Но това не е така сега. Трудно ще намерите свещеник, който носи свещенството върху себе си като благодат, с която трябва да осенява и поддържа хората. Земното и ежедневното са занятие на нашите богослужители.

Те имат страшни проблеми със митрополита - и те са нормални хора и виждат всичко, каквото става. Но вече никой не брани и не тръгва за погиналите овце - ние миряните това го знаем - на никой не му пука от обикновения човек. А обикновения човек, като влезе в храма и като види, че от него се искат само пари - натъжава се и излиза и не знае, къде да отиде.  А и молитвата превърнахме в викане - от децибелите и стените ще паднат - дай Господи! Виж как крещим. Що е молитва, вече не помним и забравихме.

Ако и има обикновен, т. е. какъвто трябва да бъде, близък с хората и Бога свещеник, ще го гоним, ще ни отнемем утеха да бъде достоен пастир на повереното му стадо. Отец Тодоре, Господ да Ви дава сили!

От църковна гледна точка, свещеник в храма това е и изповедник на паството си. С прогонване на свещеник - къса се тази изповедническа връзка. А тази връзка е както пъпна връв - храм - свещеник - изповед. Човек от къща на къща не се мести току тъй. Особено това се касае възрастни хора. Те знаят, че среща с Бога е близо и милеят за храма си и свещеника, който през изповедта ги води към вечния живот.

Всичко това все едно китайска грамота за нашия митрополит - всичко е като на шахматна дъска - натам, насам. Колкото тържества и да направи, колкото манастира и да превземе - тихата молитва на този обикновен човек е смутена и натъжена. Празнуват се победи. Какво сме победили? Какво празнуваме?