ЗА ИЗПРАВЯНЕ НА ПРЕПОДАВАНАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

http://demograph.blog.bg/politika/2011/04/13/ezikyt-na-konstantin-veliki-5000-godini-bylgarska-pismenost.728660
ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ
Г. Сотиров
( превод от английски език Ради Панайотов )
I.
В своята книга, озаглавена “De Magistratibus”, Йоан Лидийски (Ioannes Lydus) съобщава, че Константин Велики бил писал на своя роден език (οικεια) няколко “Беседи”, които той оставил на потомството [1]. Внимателно избягвайки да определи какъв точно е бил родният език на Константин, Лидийски, преднамерено или не, ни е оставил една нишка. Очевидно Константиновият “домашен” език не може да е бил гръцкият; иначе прилагателното “οικειοs” щеше да е неуместно, дори объркващо [2]. Нито пък латинският е можел да бъде роден език на Константин. За да означават латинския език по друг начин, освен със собственото му име, византийските писатели в повечето случаи използвали думите “πατριs φονη” (“отчески, бащин, отечествен език”).
2. Лидиецът е писал своята книга някъде между 551 и 546 г. сл. Хр., когато латинският език в Константинопол е бил в пълно отстъпление [3]. За самия Юстиниан се казва, че е говорел развален латински, а гръцки – като варварин [4]. Това е било два века след смъртта на Константин. Логично е, че през този период в Константинопол е имало хора, които са можели да четат латински и/или гръцки, и такива, които са можели да четат Константиновите “Беседи”, написани на неговия “домашен език”. Лидиецът смътно загатва, че по негово време латинският е бил изтласкван извън официалните дела. Но от кой друг език?
3. Съществуват обилни косвени доказателства, че Константин Велики е бил трак; съществуват и достатъчно преки данни за това, а именно:
I). Дядото на Константин – Евтропий (Eutropius), е бил трак от Дардания [5];
II). Самият Константин е роден и отраснал в Ниш (Naissus), тракийски (дардански) град [6];
III). Той завършил образованието си в Никомедия – тракийски град, в двора на Галерий (Galerius) – тракийски император (управител?), роден в Сердика (днешната София). Галерий бил толкова не-римлянин, че за него се е смятало, че дори не си и помислял за името на империята да обели прилагателното “римска”, заменяйки го с “дакска” – Дакия (Dacia), по това време една от няколкото големи тракийски провинции [7];
IV). Юлиан Отстъпник, племенник на Константин, няколко пъти се изказва, че семейството му е тракийско, от Мизия (Mysia) [8];
V). Самият Константин премества столицата на империята далеч от Рим – във Византион (Byzantium), в сърцето на Тракия;
VI). За него се казва, че е основал “в страната на скитите” четири града, а именно Перстлаба (Persthlaba; също Перстлава – Бел. прев.), Плискуба (Pliscuba; също Плиск, Плискоба – Бел. прев.), Констанция (Constantia) и Дристра (Dristra) [9].
II.
4. На нас обаче ни се казва, че тракийският език е изчезнал, както и самите траки [10]. И както и това, че траките никога не са имали книги [11], да се каже, че езикът на Константин е бил тракийски, би било все едно да се замени една непозната величина с друга. И така би било наистина, ако можеше да се докаже, че траките и техният език са изчезнали. Все пак, основавайки се на изследвания, това изчезване ще се окаже нещо по-лошо, отколкото едно безпочвено твърдение: то изпада в крещящо противоречие с редица свидетелства.
5. Разбирането на тези доказателства предполага кратък размисъл над едно наблюдение, направено от Херодот (Herodotus). Траките, казва Херодот, “имат много имена, в зависимост от съответните им области” [12]. Разбира се, същинската Тракия и до ден днешен е името на област, оградена от Стара планина (Haemus) и Егейско море. Но хората, живели на север от планината Хемус, в Мизия, също са смятани за траки, защото са говорели същия език. На същото основание терминът трак(ийски) е бил използван като обичайно название за хората, живеещи във Витиния (Bythinia), т.е. в азиатската част на проливите, също както и за хората северно от Дунав, т.е. тези в първоначалната Дакия (Dacia, наричана също Готия – Gothia). Сред траките, често споменавани от античните историци, най-изтъкнати са пеоните, фриги(йци)те, мизите, македонците, одрисите, бесите и готите.
6. Огромни усилия са положени от някои съвременни учени, за да замъглят народността на тракийските народи. Това ни принуждава да погледнем по-отблизо на този въпрос, започвайки евентуално с пеоните.
• Тези хора са били познати на Херодот, който сравнително обстойно говори за техните обичаи. Петстотин години по-късно Страбон (Strabo) отбелязал, че пеоните живеели от двете страни на реката Вардар (Axius) [13]. Много пеони обаче живеели по на север. Дион Касий (Dio Cassius), човек с всички предпоставки да знае това добре, тъй като известно време е бил управител на тази провинция, е писал, че пеоните “живеят близо до Далмация по продължение на самия бряг на реката Истър (Ister), от Норикум (Noricum) до Мизия (Moesia) . . .” [14]. Това е било двеста години след времето на Страбон.
• След още 350 години Йоан Лидийски обяснява, че истинското име на провинцията е било Панония (? Бановина – Г.С.), “която гърците били назовали Пеония (Paeonia), нагласяйки името с цел благозвучие и за да избегнат една варварска словесна форма” [15].
• Йоан Цеца (Ioannes Tzetzes), пишейки почти 600 години след лидиеца, не е отбелязал, че тези хора са изчезнали. За него те все така са били там, както и преди, и той казва кратко и ясно: “Пеоните са българи.” [16]
7. Други известни траки са били фригийците.

• Според Страбон “Brygi, Bryges и Phryges са едни и същи хора”. А другаде: “А самите фригийци са българи, народ тракийски . . .” [17].
• В един фрагмент (№ 25) от своята Книга седма, силно изопачена от мафиоти, които явно са се мъчили да унищожат колкото е възможно повече свидетелства за траките, Страбон се позовава на Херодот, чийто думи са: “Според преданието на македонците, фригийците, по времето, когато местопребиваването им е било в Европа и жевеeли с тях в Македония, носели името бриги; но при преместването си в Азия те сменили името си по същото време, както и местоживелището си.” [18]
8. Мизите (Mysi, Moesi) са били пак тракийски народ, чиито поселища изпълвали областите между Дунав и Стара планина (Haemus), както и Витиния (Bithynia) на източната страна на Босфора (Bosphorus) и егейския бряг на Мала Азия (Asia Minor).
По въпроса за народността на мизите Страбон е твърде категоричен.
• Мизите в Мала Азия, казва той, са траки, “които сега живеят между лидийците и фригийците, и троянците” [19].
• И другаде: “Страната северно от Пергам (Pergamum) се държи в по-голямата й част от мизите.”
• И отново: “А гърците смятаха гетите за траки, гетите пък живееха от двете страни на Истър, както и мизите, те също бидейки траки.” [20]
9. Идентификацията на македонците и траките също е неоспорима, макар и начинът на назоваване от автор до автор да е различен.
• Полибий (Polybius) нарича траките и македонците ομογενεs, т.е. хора от един и същи народ, род или раса [21].
• Плиний (Pliny) говори за мизо-македонци в Мала Азия, които “са се събрали (conveniunt) в Ефес” [22].
• Апиан (Appian) нарича синтите македонско племе; Страбон ги нарича траки [23]. И двамата, разбира се, са прави.
• В началото на II в. сл. Хр. Дион Хризостом (Dio Chrysostom) отбелязва, че населението на Никомедия (Nicomedia) се е състояло от “водещите измежду гърците и македонците” [24].
• По това време Никомедия е бил най-големият град на Витиния. Той е бил основан, казва Павзаний (Pausanias), от Зипет (Zipoetes) – “трак по рождение, съдейки по името му” [25].
• Страбон обяснява, че “витините . . . получили това ново име от траките . . . , които притеснили страната” и сочи Никомед III като “Витинеца” [26].
• Четири века по-късно Зосим (Zosimos) се позовал на едно пророчество, в което Никомед II (Nicomedes II) е титулуван “тракийски цар” [27], докато Йоан Малала (Ioannes Malalas) казва, че Никомед I бил “от македонски произход” [28].
10. От интерес в тази връзка са няколко “литературни” факта.
• Еврипид (Euripides, Rhesus, 404) “кара” Хектор (Hector) да нарече тракийския цар Тес (Thesus) εγγενηs, т.е. смята, че троянците (фригийците) са от същия род или раса, както траките от Македония.
• Другият подобен пример е приведен от Конон (Conon). В своя 46-ти разказ Конон говори за Орфей (Orpheus), който “царувал над македонците и страната на одрисите”, след това препраща към “жителите на Тракия и Македония” и към “група траки и македонци, отиващи заедно към Либетра (Leibethra)”, където се смята, че Орфей е умрял от ръцете на “жените на Тракия и Македония” [29].
• Еврипид и Конон може да са писали само за развлечение, но Павзаний, съвременник на Конон, се е стараел да даде точно описание на Гърция и нейната система от знания. И според него Орфей е бил трак [30], докато пет века по-късно Йоан Малала нарича Орфей “най-известния лирически поет, одрис от Тракия” [31].
11. Осем века по-късно идентичността на траките и македонците е засвидетелствана от Никифор Грегора (Nicephorus Gregoras). От едно писмо, което той е писал в годината 1325 или 1326, описвайки пътуването си през Македония, научаваме, че болшинството от местните хора са били “още от самото начало мизийски заселници, които са живели размесени с нашия народ” [32].
• Грегора използва думата αρχηθεν (“от самото начало”), отхвърляйки по този начин предварително всякакви празни приказки за последващо идване на траки (мизи) в Македония. Той не ни казва кога са пристигнали първите гръцки заселници, но
• Помпей Трог (Pompeius Trogus) казва, че те са дошли под предводителството на Каран (Caranus), събитие, случило се през годината 810 пр. Хр. или приблизително тогава. Преди това време цяла Македония е била населена от траки [33].
12. Произходът на името Македония (Macedonia) също има известно отношение към нашата тема. Според едно предание (някои предпочитат да го наричат легенда) египетският цар Озирис (Osiris), по-късно повишен от жреческата каста в ранг на бог, имал двама сина – Анубис (Anubis) и Македон (Macedon). Вторият бил оставен по завещание на баща му за управител на Македония, наричана по-рано Ематия (Emathia), и от него тя получила името си [34].
• От таблици, останали от Манетон (Manetho) и достигнали до нас, може да се пресметне, че Македон е царувал около 2326 г. пр. Хр. [35].
• Хезиод (Hesiod), като добър гръцки поет, “дарява” Македон с гръцко родословие; той го прави син на Зевс (Zeus) и Тия (Thyia), дъщерята на Девкалиион (Deucalion) [36].
• От друга страна, Хеланик (Hellanicus) смятал, че Македон е бил син на Еол (Aeolus), когато македонците “обитавали страната заедно с мизите” [37].
13. Независимо от толеранса на грешките при сортирането на пресмятанията на древните хронисти по отношение на тези събития, името македонец трябва да е било известно навред из Изтока по времето на Троянската война.
Защо тогава то не се споменава от Омир (Homer)?
Никой досега не е предложил задоволително обяснение. Все пак, имайки насреща си фанатичното усърдие, с което гръцките писатели са се стремели да заличат някои “варварски” имена, преправяйки други така, че да ги направят приятни за чувствителните атически уши, ние сме доволни, че сме способни да извършим едно “сдобряване”. Омир може би не го е било грижа да допуска, че без помощта на някои македонци, гърците са щели да бъдат унищожени пред стените на Троя. Затова навярно както той, така и някой друг като него не е мислел да заменя македонците с мирмидонци.
И е станало точно така, че за Йоан Малала Омировите мирмидонци са били идентични с онези българи, чиято родина някога е била в Тесалия – област в Македония [38].
14. От I век от нашата ера насам една много важна част от историята на Централна и Източна Европа е играна от гетите. Някои писатели са наричали гетите даки, други са предпочитали да ги назовават готи. По-голямата част от това население е живяло между Дунава и Карпатските планини, макар че е имало гетски поселища и южно от Дунав и много други в пространството североизточно от Карпатите. Дълго време е била в ход мощна кампания от готите да бъде направен ретроактивно (с обратна сила; Бел. прев.) един германски народ. Тази теза трябва да бъде отхвърлена. В действителност всяко късче информация на наше разположение клони да доказва, че готите не са били нищо друго, освен хуцулите – клон на гетите, тракийски народ пар екселанс [39].
15. Тракийските народи никога не са преставали да съществуват. Те никога не са изгубвали своята сила. Дион Касий (Dio Cassius) разказва за унизителното поражение, което те нанесли на Марк Антоний в Мизия [40]. Те явно са били много силни, след като Светоний (Suetonius) казва за Октавиан, че искал ръката на една тракийска принцеса [41].
• Плиний Стари, който загинал при изригването на вулкана Везувий (79 г. от н.е.), нарича траките един от най-могъщите народи в Европа [42]. През III век те прогонили римляните от Дакия [43]. В зората на IV век техният водач Константин (Constantine) предприел поход към Рим, сразил Максений (Maxenius) на моста на р. Мулвия, разформировал преторианските кохорти и премествайки столицата на империята при Босфора, свалил Рим до положението на провинциален град.
• От Теофан (Theophanes) научаваме, че в годината 497 сл. Хр. Анастасий (Anastasius), подкрепян от един от своите генерали в Изтока, излъчил една армия от готи, беси “и други тракийски народи” [44].
• Прокопий (Procopius) ги нарича “римляните от Тракия” [45]. Той също така прави препратка към град Анхиало (Anchialo) на Черно море, който, по думите му, е бил “населяван от траки” [46].
16. След като бесите и готите не са изчезнали, ние не се изненадваме да четем, че техните диалекти са се говорели в средата на VI век. Затова Йорданес (Jordanes) е записал, че Хистер е било името на Дунава на езика на бесите [47]. Езикът на бесите със сигурност е бил говорен в годината 570 сл. Хр., както научаваме от пътеписа на Антонин Плацентин (Antoninus Placentinus) [48].
Колкото до готския, той се е чувал в Константинопол и в много части на Италия, където някои готски клирици изглежда са можели да пишат на него, въпреки че очевидно не можели да пишат на латински [49].
17. Тракийските диалекти били широко говорени не само във Византийската империя;

Тракийският език е бил писмен непрекъснато от второто хилядолетие пр. Хр.
• Еврипид сочи тракийски плочици (дъсчици, таблици?), писани на езика на Орфей [50]. Фактът, че тази литература е спомената в една драма, а не в исторически трактат, не трябва да ни заблуждава. Еврипид несъмнено влага в поезия и в диалогична форма нещо, което е било общоизвестно през неговата епоха.
• Херодот, който не е бил драматург, сочи съществуването на тракийски оракулски плочици (дъсчици, таблици?) [51].
• Овидий (Ovid) е записал факта, че е съчинявал поема на езика на траките гети [52].
• Фотий (Photius) разказва, че един писател от VII в. сл. Хр. използвал тракийски книги [53].
• А Константин Велики е писал своите “Беседи” на родния си език, т.е. на тракийски.
18. Старите тракийски книги са били “успешно” напълно изличени от религиозни фанатици и други жестоки хора, които много пъти са се опитвали да унищожат и самите тракийски народи. Но тракийският език е оцелял през вековете, както и самата тракийска писменост [54]. Всички съмнения, касаещи тези въпроси, се разсейват за всеки, който се постарае да се спре за момент върху свидетелството на Теофилакт Симоката (Theophylactus Simocata).
• Писал през VII в. сл. Хр., Симоката два пъти заявява, че славянските народи от неговата епоха са същите онези, които в по-раншни времена са били наричани гети.
• Те са били народите, на чието богатство се е възхищавал Херодот, чиято медицинска наука е ценял Платон (Plato) и чиято войска веднъж победила Филип II, а по-късно и силите на Лизимах (Lysimachus). [55]
Следователно, родният език на Константин Велики е бил славянски диалект.
/ Кои са славяните и каква е връзката траки-българи търсете отговорите в посланията на родолюбивите историци и в сърцата си.
Следва продължение на статията.
С благодарност на Павел Серафимов за блога му www.sparotok.blog.bg , където той възкръсява истината за нас българите . С възхита към пламенната амазонка www.saradiva.blog.bg С поклон пред всички родолюбиви българи от миналото и днес, в чиито сърца тупти Любовта към Народа и Отечеството и които като Апостоли на Истината ни даряват познание забравено от нас...С презрение към търговците с българска история вършеещи от Монголия до Иран за да продават от скъсаните си "научни" дисаги Българското.

http://www.esencia1.info/static.php?page=static090216-155844

Балкхара

Трудно е точно да се датира обособяването на българите и
възникване на царството им Балкхара, предполага се около VII
– VI век пр. Хр. Това е областта около Памир и Хиндукуш (Имеон,
Имай в старите източници) основно в днешен СИ Афганистан и Таджикистан.
Официално достъпни източници, в които се споменава за това
царство са: индийската Махабхарата, арменската география
Ашхарацуиц, хрониката на Агатий Миринейски, История на
Армения от Мойсей Хоренски (Мовзес Хоренаци), Михаил
Сирийски и др. Съществувало е разслоение на боили, багаини,
обикновен народ. Титли, които са имали българите там и са
пренесли във времето и другите държави, които създават са: Кан,
Кавхан, Жопан, Боил, Багаин, Ичургу Боил. Такива титли не се
срещат нито при тюркските народи, нито при племената на хуните.
(За сведение тюрките възникват на север от споменатото българско
царство в земите на дн. Туркменистан и Узбекистан; а хуните в
степите на дн. Монголия).
Важно откритие на българската цивилизация от това време
е уникалният слънчев вечен календар. Проф. Й.Николов:
„Постиженията на българската цивилизация край Памир
представляват старинните български закони за справедлива
държава, за управленски традиции; на занаятчийската дейност
(“муза-и-булгар”, блестящ златен филигран, разпространен в
Персия, “Булгарина” –тамбура с дълга дръжка. “Чарм-и- Булгар”
/български цяр/ е лекарство, използвано в Памир през онова време,
но запазено и до днес. “Булгаро” е макара за вдигане на тежести);
развитието на земеделието и скотовъдството; Напредъкът се усеща
в кожарството, дърводелството и коларството, в обработката на
кост, в производството на килими и т.н.”
За подробности около културата, езика и бита на първите
българи виж П.Добрев, В.Бешевлиев.
Накратко хода на нашият етнос се описва така: възникване към
VII век пр. Хр. в подножията на планините Памир и Хиндукуш.
Към I век сл. Хр. започват преселения на североизток и в 165 г.
създават Стара Велика България (над Кавказките планини между
Каспийско и Черно море). От тази държава явно поради числеността
си отделни групи от тях се преселват в Армения (II –III век); на
юг по горното течение на река Ефрат; на Балканите (V –VI век); на
север от Кавказ и т.н. В средата на VII век Кхан Кубрат и висшите
съсловия разбират, че втората българска държава скоро ще рухне
под ударите на тюрки и хазари. Легендата със снопа пръчки може
и да е достоверна, но именно културният и държавнически устрем
подтиква великия кан да прати петимата си синове отделно един от
друг към най-важните центрове на Европа и Азия:
- най-големият Кхан Батбаян (Безмер) остава в Стара Велика
България със задачата да дава отпор на номадските нашественици
и да удържи властта до получаването на помощ от другите си
братя.
- Кхан Котраг се напътва на север и основава Волжка България,
като изгражда най-голямата за времето си столица Велики Болгар
(7 кв.км.) на най-важния търговски пункт в Евразия.
- Кхан Аспарух тръгва на запад и се установява в плодородните
равнини по долното течение на р.Дунав, основава България и
изгражда столицата Плиска (24 кв.км.).
- Кхан Алцег пристига в Панония, не успява да създаде държава,
опитва преселение в Бавария –също неуспешно. Установява се в
земите на днешна централна Италия. (И днес там има градчета и
фамилии носещи корена Булгар).
- Кхан Кубер се насочва към днешна Македония, установява
се там (вероятно съгласувано с Кхан Аспарух) и също не създава
държава, но българите дочакват сливането с Дунавска България
при Кхан Крум, Омуртаг и официално при Кхан Пресиян в 837 г.
(Тоест макар и Македония като държава да е създадена още към V
век пр. Хр., то от VII век сл. Хр. нейният облик е български както
и досега).
==================================================================

Стара Велика България

В 165 г. сл. Хр. легендарния Кхан Авитохол основава
втората българска държава. Столица на държавата е бил град
Фанагория и името Стара Велика ни е останало като наследство
от средновековните византийски хронисти. Намирала се е между
Каспийско и Черно море, над Кавказките планини, днес там дори
има автономна руска област с име Кабардино-Балкария.
В Именника на българските канове (пълния текст по-долу) се
казва: „Тези петима князе царуваха оттатък Дунава 515 години с
остригани глави. След това дойде Исперих от тази страна на Дунава,
както е и досега”. Което еднозначно показва че Стара Велика
България е основана в 165 г. (за подробности виж „Царственик на
българското достолепие” П.Добрев, 1998г.). Кан Кубрат умира към
665 г., и през 1912 г. край Малое Перешчепино, Украйна е намерено
погребалното му място. То е съдържало златни и сребърни съдове
(с тегло над 20 кг), ритон, гривни, пръстен, меч, златна тока, монети
и т.н. (съхраняват се в НИМ София)
Към 670 г. българите на Кан Безмер не успяват да удържат
нашествията на Хазарския хаганат и този период се счита за край
на нейното независимо съществуване. Тук по-късно в битка с
номадите, защитавайки бащината си родина умира и Кан Аспарух.
(Красива е легендата за мартенското червено и бяло конче, едното
от които остава в ръцете на сестрата на великия Кан в Дунавска
България, а другото взето от него в бойния поход. За подробности
виж изключителната книга на Христина Стоева „Легенди и
предания за българското черноморие”, Славена 1999 г.).
Волжко-камска България
Към края на VII век Кан Котраг основава Волжка България,
изгражда столицата Велики Болгар, една от най-големите и в
Европа (7,5 кв.км) била устроена с канализация, обществени бани,
голям царски дворец и т.н. Други основни градове които създават
са Биляр – 8 кв.км, Сувар – 5 кв.км, Казан и др.
В 923 г. приемат исляма; Сайфи ал Болгар пише за въртенето
на земята около слънцето 300 години преди Коперник; началото на
XII век Яков(Якуб) ибн Нагман написва „История на България” ;
Бурхан ибн Булгари пише книга върху реторика и медицина; 1212
г. Кул Гали написва „История за Юсуф” (ЮНЕСКО обявява 1983 г.
в негова чест за приноса му към световната литература);
В 1223 г. Чингиз хан е разбит при Велики Болгар от волжко
камските българи. След като ордите на монголците побеждават
русите при река Калка и превземат Киев се насочват към гр. Болгар.
Там българите са добре подготвени, построили фортификационни
съоръжения и удържат победа, при която вземат около 4 000
пленници. Научавайки за унизителната размяна - пленник за овца -
Чингиз хан след няколко седмици умира. След още три неуспешни
похода срещу Волжка България, тя е превзета чак през 1236 г. от
събралата несметни пълчища воини т.нар. Златна орда, разрушени
са градовете Болгар и Биляр. По-късно през XV век столица става
гр. Казан.
В 1487 г. Иван III превзема Казан, включва неговата област
към руското царство, а през 1558 г. Иван IV Грозни окончателно
превзема цяла Волжка България.
Важна подробност от историята на Волжко-камска България
е, че тя е основана и представлявана от българи само в началото
на съществуването си. Други племена, които са били с тях или са
обитавали вече тази област са: савири (сувари, савари), барсили
(берсули, басили), есегели (аскил, искил), чирмиши, арци и др.
Тюркски племена, които са правили периодични набези и прибавят
от своя език и култура: сабани, хазари, туркмени, печенеги, кумани,
караоймеки...
През 1236 г. татаро-монголците превземат напълно областта,
вероятно не променят етнооблика, защото това не е било в
традициите им, както запазват също и името на страната – Улус
Булгар.
(За сравнение: когато евреите пристигат в Обещаната земя
заварват там филистимци, аморейци, ферезейци, ханаанци, хетейци,
гергесейци, евейци, иевусейци... с които постоянно воюват и не се
смесват кръвно. Докато не са превзети – Северното царство Израел
през 722 г. пр. Хр. от асирийците и Южното царство Юдея през
586 г. пр. Хр. от Вавилон; 332 г. пр. Хр. завладени от Александър
Македонски; 63 г. пр. Хр. от Рим).

==================================================================

Дунавска България

- 680 г. Кхан Аспарух разбива византийските войски на
Константин IV Погонат. България съюзена с местното славянско
население сключва договор с Византия през 681 г. задължаващ
последната да плаща данък, при все че тя самата дотогава е вземала
такъв от всички племена в пределите й.

- 717 г. Кхан Тервел разбива арабите в помощ на Византия след
като Константинопол е обсаден от 100-хилядна сухопътна армия
и флот наброяващ няколко хиляди кораба. По-късно през 732 г.
арабите търпят ново поражение в битката при Поатие. (Юстиниан II
дава на Тервел титлата „кесар”, областта Загоре, заедно наблюдават
военния парад след победата. И поради тези факти е вероятно
нашият кан да е приел християнство или дори преди това да е бил
такъв, както и други наши канове преди него).

- 774 г. след неуспешен поход в Македония Кхан Телериг
разбира, че в двореца има чужди информатори. Чрез ловък ход
успява да узнае кои са провизантийски настроените.

- 802 г. Карл Велики разбива Аварския хаганат, взема западните
му територии, а Крум – източните стигайки до река Тиса. Завзема
солниците около Банат, което е изключително важен икономически
ход, предвид еквивалентната стойност на солта със златото по това
време.

- 809 г. Кхан Крум превзема гр. Сердика (дн. София).

- 811 г. Никифор I Геник предприема поход срещу България,
преминава Балкана, влиза в столицата Плиска, избива множество
мирни хора, включително и малки деца. Неприел двете предложения
за мир, византийският император опожарява столицата и
възнамерява връщане на войските през Върбишкия проход. Там
българите само за няколко дена (за да предотвратят изпращането
на българската съкровищница във Константинопол) успяват с
добра организация да подготвят защитни съоръжения, разбиват
византийците (в битката участват и жените) при което е пленен
дори императора им.

- 813 г. Крум разбива войските на новия византийски император
Михаил Рангаве край Вирсиникия. Седмици след това забил
копието си в „Златните врати” на Константинопол. След опита за
убийството му при преговорите с новия император Лъв V Арменец,
кхан Крум опустошава земите около византийската столица и
превзема Одрин.

- 827 г. Кхан Омуртаг изпраща флот по река Драва, фиксира
границите с Франкската империя; нашите военни полагат началото
на град Будапеща. (Омуртаг предприема похода, след като 3
години Людвик Благочестиви протака уговарянето на границите,
а тимочани, абордити и браничевци искат отцепване от България).
При Омуртаг се утвърждават и държавните длъжности и звания:
Кана Субиги – управляващия Кхан, законодател, главнокомандващ,
върховен жрец; Кавхан – втори по ранг; Ичургу-боил – управлява
столицата и крепостите; следват Миник, Кхан-боил коловър,
Жупан, Таркан... Все стари български титли нямащи писмен и
изразен аналог при тюрки, хуни, хазари и т.н.

- 836 г. Кхан Маламир превзема гр. Филипопол (дн. Пловдив).

- 837 г. Кхан Пресиян присъединява Македония към нашата
държава. (България става покровител на славянските племена на
Балканите, приема граници от дн. Унгария до Бяло море и от р.
Днестър в дн. Украйна до дн. Албания).

- 862 г. Светите братя Кирил и Методий написват Славянска
азбука. Баща им е бил на висша длъжност в Солун, майка им –
вероятно чиста българка. Според проф.Б.Димитров: „В едно от
житията на Кирил е казано, че дедите му са от аристократически
род, “приближени до царя”, който изпаднал в немилост и бил
принуден да емигрира във Византия поради християнската си
вяра. В предшестващите 150 години има множество български
аристократически родове, изповядващи християнството. Повече от
нормално е Кирил и Методий да са потомци на подобни аристократи,
емигрирали във Византия. След като завършили единствения
университет в Европа по онова време – Магнаурската школа в
Константинопол, те получили висши административни длъжности
(Методий – управител на голяма военно-административна област,
а Кирил – главен библиотекар в Патриаршеска библиотека – пост
заеман по принцип от бъдещия патриарх на Константинопол).
Изведнъж в 855 г. братята за голямо огорчение на император
и патриарх прекратили блестящите си кариери и се оттеглили в
манастир. Само един човек е могъл да мотивира двамата братя
да извършат това велико дело. И това е българският цар Борис
I. Той наистина е имал нужда от една религия, която да обедини
разнородното население на огромната му държава. Същевременно
обаче Борис I разбира, че християнството може да подрони самия
фундамент на държавата, ако то се практикува и наложи чрез гръцкия
език. Служенето на роден език през IХ век обаче вече е ерес. Затова
той търси и намира в лицето на двамата братя своите идеални
съмишленици. Те са от български произход, при това аристократи,
но и същевременно византийски сановници. Те познават добре
скритите механизми на византийската дипломация, за да могат
да представят едно по същество антивизантийско начинание като
израз на висша имперска мъдрост и политика. И те я провеждат
наистина блестящо. До 862 г. братята създали азбуката и превели
богослужебните книги, така успокоен че има оръжие Бирис I
приема християнството на следващата година. Ако да бил въвел
богослужение веднага на славянски език, Рим и Константинопол
щели да го обявят за еретик, с целия му народ. Но най неочаквано
признанието дошло първо от Константинопол (князът на Моравия
Ростислав също приел християнството и искал от императора да му
изпрати свещеници на славянски език, обещавайки срещу това да
включи страната си във византийската сфера на влияние). На път
за Моравия естествено Кирил и Методий минават през България
и Борис I им поверява група синове на наши благородници, за да
изучат новата писменост. Седем годин братята проповядвали на
новата писменост, когато през 869 г. папа Николай I ги привикал
в Рим на обяснение. Но докато стигнат въпросният папа почива
и бива наследен от Адриан II. Тъй-като той пък имал проблеми
с трона си решил да подкрепи „византийските агенти в папския
диоцез” за да получи помощ от Константинопол. Затова вместо
хули и осъждане като еретици, Кирил и Методий били посрещнати
като герои на християнството в Рим. Със служба в църквата „Санта
Мария Маджоре” славянската азбука била обявена за канонична, а
книгите осветени от папата”. Кирил почива 869 г. в Рим, където се
пазят мощите му, Методий в 885 г. неуточнено къде със сигурност.
След това (както винаги е подобавало на Рим) при папа Стефан V
започва гонение на учениците им, продавани са като роби, били
бичувани, убивани, прогонени...

- 864 г. Кхан Борис приема титлата Княз; цяла България приема
Християнство от Константинополската патриаршия (важен удар
срещу римската папска институция; през 870 г. е ръкоположен
първият български патриарх – архиепископ Йосиф; през 880
г. нашата църква получава автономност от Константинопол).
Столицата е преместена в Преслав.

- 893 г. княз Борис I напуска манастира, в който се е оттеглил
и сваля от престола сина си Владимир Расате, поради опита му за
езическа реставрация. Столицата е преместена от Плиска в Преслав;
въведен е старобългарския език – като държавен и богослужебен; с
повторното си оттегляне Борис поставя на престола втория си син
Симеон.

- 894 г. маджарите, подведени от Византия правят два
опустошителни похода в дн. Добруджа. (Изгонването на гръцките
богослужебници от България, предизвиква Византия на контраудар
– преместване пазара на български стоки от Константинопол
в Солун. Тогава Симеон от своя страна напада и опустошава
византийски корпус в Източна Тракия. Оттук маджарите са
подведени срещу България).

- 895 г. Симеон в съдружие с печенегите разбива маджарските
поселища около р. Буг и р. Днепър, преместват се в Панония (дн.
Унгария, където стават основен етноелемент).

- 896 г. Симеон побеждава ромеите край Булгарофигон. Оттук
амбициите му да бъде признат за цар водят до множество битки:
към 900 г. са превзети 30 крепости в Македония; 904 г. Византия
отстъпва земи на юг от Драчка област, Южна Македония, гр.
Мидия; 913 г. Симеон е пред стените на Константинопол; 914 г.
е завладян Адрианопол; 917 г. нанасят поражение на ромеите
при р.Ахелой; 918 г. превзет е гр.Тива; 921 г. българската войска
преминава в азиатската част около Константинопол, превзети са
редица селища там; Византийците настройват сръбските князе на
бунт за да отклонят българите от столицата си. Така през 924 г.
Симеон превзема Сърбия и я включва в българските предели. При
подготовка за нов поход срещу Константинопол Симеон умира
през 927 г. Климент Охридски преработва глаголицата в по-лесен
вариант и я нарича в чест на първосъздателя й – кирилица. По това
време строителството и културата са в разцвет; писмено творят
също Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх,
презвитер Григорий, Тудор Доксов ...

- 927 г. на престола застава цар Петър I, царувал в мир със
съседите 41 години до 968 г. Той заедно с Борис I Покръстител са
единствените царе обявени за светци от църквата.

- 968 г. Византия чрез интриги насочва езическата все още
Киевска Рус на княз Светослав за да завладеят източните български
земи и свалят цар Борис II ; 971 г. пада Велики Преслав; столица на
българското царство става Скопие (по-късно преместена в Охрид,
в която победно влиза Василий II през 1018 г.).
- 17 август 986 г. в прохода Траянови врата край Щипон
(Ихтиман) Василий II търпи разгром от Самуил, Арон и цар Роман.
Оттук византийският император започва отново коварни интриги
срещу царския род.
- Василий II превзема отново Велики Преслав, Плиска,
Дръстър (1000 г.), Видин (1002 г.); 29 юли 1014 г. намират проход
през Беласица и успяват да пленят 15 хилядната българска войска
заела непробиваеми позиции в подхода за село Ключ; падат Мъглен
(1015 г.), Сетена (1017 г.), Перник (1018 г.); в Сяр се предават Кракра
и Драгомъж – боляри, славно отбранявали своите области дотогава,
и Богдан – последният ичиргубоил; получават византийските титли
„патриции”; в Белград Елемаг също е принуден да преустанови
съпротивата; царският наследник Пресиан II се предава след като
са прекъснати връзките му с другите боляри, той получава титлата
„магистър” и е отведен в Константинопол заедно с другите деца на
царица Мария (една от дъщерите й Екатерина става жена на Исак
I Комнин (1057 – 1509 г.)

- 1040 г. Византия заменя натуралния данък с паричен. Дотогава
българите са плащали на своята държава символичен данък в
натура !!! През същата година Петър Делян повежда въстание, на
ръководния пост го измества Алусиан, син на Иван-Валадислав; и
двамата не постигат заложената цел.

- 1072 г. въстание на Георги Войтех и Константин Бодин;
последният бил коронясан за български цар в Призрен и приел
името Петър (така както Петър Делян приема името на царя-светец,
официално признат за цар на България от Византия – цар Петър I)

- 1185 г. въстание на болярите Асен и Теодор (Петър).
Въстанието е обявено в църквата „Свети Димитър” в Търново, а
братята обявили че притежават иконата на едноименния светец и
че той ще ги защитава във борбата с угнетителя; по-големия брат
Теодор приема името Петър. В 1187 г. след тримесечна обсада
Исак II Ангел е принуден да приеме примирие с българите. 1190 г.
в Тетевенския Балкан византийците търпят поражение, императора
се спасява с бягство. Постепенно Асен и Петър възвръщат под наш
контрол Тракия, част от Македония, Браничевска и Белградска
област. В 1196 г. поради интригите на Византия Иванко, родственик
на братята е привлечен в убийството на Асен.

- 1197 г. на престола се възкачва най-малкият брат на Асен и
Петър – Калоян. (Останал като заложник в Константинопол след
договор на братята му с Византия; успява да избяга в Търново след
убийството на Асен).

- 1204 г. цар Калоян разбива т.нар. латински кръстоносци и
пленява императора им Балдуин Фландърски след блестяща военна
тактика и подготовка. Т.нар. непобедими рицари предизвикват
краха си след като превземат Пловдив, Аркадиопол (дн.
Люлебургас), Одрин, Стенимахос (дн. Асеновград) и др. Вероятно
заради смъртта на някой си граф дьо Ньой тогава, 700 години по-
късно обединените империалисти привикват на срамен и заробващ
договор българите в 1919 г. в парижкото предградие Ньой.

- 1218 г. на престола застава Иван Асен II. Тъй като латинците
превземат Константинопол през 1204 г. то се обособяват три
центъра на византийска съпротива Епир, Никея, Трапезунд. В 1230
г. владетелят на Епир предполага съюз между българи и латинци
и напада изненадващо. Край Клокотница търпи поражение и Иван
Асен II прибавя към царството си обширни територии на юг. В
1237 г. той наистина се съюзява с латинците този път срещу Никея,
но след като е уведомен че в един ден от болест са починали жена
му, детето му и новият ни патриарх Йоаким прекратява съюза с
католиците.

- 1235 г. българската църква получава статут на православна
патриаршия.

- 1242 г. татаро-монголците опустошават част от Германия,
Полша, Унгария, Хърватско, Босна, Сърбия, не е пощадена и
северна България. През 1274 г. Византия се съюзява с татарския
хан отцепник Ногай за дестабилизиране на нашето царство; това
положение използва Ивайло, който оглавява своего рода „народна
армия”, има относителен успех срещу агресора, успява да застане
на царския престол за 2 години.

- 1331 г. на престола застава Иван Александър, който царува 40
години до 1371 г. Въпреки това като цяло нашето царство преживява
бурна епоха още след смъртта на Иван Асен II. Като основни причини
могат да се изброят: възход на татаро-монголското формирование
„Златна орда” и неговото 200 годишно агресивно съществуване;
разединението в българското болярство (което винаги е имало
основна роля за управлението на страната); недалновидна политика
с Византия, която води военни и дипломатични битки с нас, вместо
обединяване на православието срещу турци, татари и т.н.

- 1331 г. на престола в Сърбия се възкачва един от най-славните
й царе Стефан Душан, чиято майка е българката Теодора, а жена
му Елена е сестра на Иван Александър.

- 1354 г. турците завладяват крепостите Цимпе и Галиполи,
които стават първата им опорна база за нахлуване в Европа. (По-
горе описах как от нахлуващите в Мала Азия селджукски тюрки
и местното население се образува новия турски етнос, и как
отцепникът Осман успява да завладее области и да наложи своя
род за владетели на една по-сетнешна империя). Оттук нататък
турците завземат постепенно Одрин, Пловдив, Стара Загора и
т.н. След поражението на македонците Вълкашин и Углеш от
агресора в 1371 г. Иван Шишман в Търново се признава за васал
на султана. В 1389 г. сърбите търпят поражение при Косово поле.
Така постепенно турците превръщат Константинопол в „остров”,
който пада чак в 1453 г. след блокада и атака по море и суша.

- 1394 – 1396 г. турците превземат Търново, унищожават цвета
на столичната аристокрация; светите 110 търновски мъченици са
канонизирани от св. патриарх Евтимий

- 1404 г. първо антиосманско въстание на Константин (син
на цар Иван Срацимир) и Фружин (син на цар Иван Шишман).
Вероятно годината е избрана поради кризата в османския двор,
след като кръвожадния антихристиянин Баязид I е победен от
Тамерлан (Тимур ленг) в 1402 г. край Анкара, унизен разхождан в
специално изработена клетка за него, умира като се отравя.

- 1569 г. Първа руско-турска война, следват тези от 1667,
1697, 1711, 1735, 1768, 1787, 1806, 1828, 1853 (Кримска война) и
Освободителната война от 1877 г.

- 1595 г. хайдушки дружини временно превземат София;
такива действат във всяка поробена Балканска държава за времето
на робството и временно освобождават градове, села, отмъщават
за безчестия, ограбват турски комуникации до столицата ...

- 1598 г. Първото Търновско въстание организирано от
никополския първенец Теодор Балина, търновския архиепископ
Дионисий Рали, дубровнишките търговци Соркочевич, Павел
Джорджич и др.

- 1686 г. Второ Търновско въстание организирано от патриарха
на Москва Йоаким, Савелий Дубровски, българинът Ростислав
Стратимирович и др.

- 1688 г. избухва Чипровското въстание, участват Георги
Пеячевич и Богдан Маринов, Лука Андренин, Иван и Михаил
Станиславови и др.

- 1876 г. на 20 април преждевременно от Панагюрище е обявено
Априлското въстание с тъй нареченото кърваво писмо. Участват
Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, поп Харитон
и много други.

- 1877 г. на 11 август героите на Шипка обръщат хода на войната.
И тъй-като подробностите са най-важни за анализа на събитията,
ще дам откъс от разказа на Стефан Цанев „Сабята с диаманти”:
„След като Сюлейман паша разбил руските войски край Стара
Загора, той изпратил де пеша на султана, в която му съобщавал,
че е разбил руската армия, че е минал през прохода Шипка и в
бърз марш напредва към Плевен, за да удари в гръб руската армия,
която е обсадила там Осман паша. А съединят ли се армиите на
Сюлейман и Осман – това означавало край на войната. Получил
султанът депешата и пратил веднага на Сюлейман паша награда –
сабя с диаманти. Препасал Сюлейман сабята и тръгнал към Шипка
– за колко ще ги помете онези там горе 3-4 хиляди гяури със своята
40 хилядна армия. Какво обаче станало – ти знаеш, слава Богу от
Иван Вазов. Защо „Сюлейман безумни” след съпротивата на „живи
и умрели”, на героите по дух не се оттегля, а продължава да сочи
върха. Спомни си в писмото, откъде точно пише че е преминал.
Султан лъже ли се, ами сабята с диаманти. Ей така, заради една сабя
Турция загубила войната. Поуката е – не лъжи, колкото е по-голяма
лъжата по-трудно се изпълнява. Не правя намек за политици и т.н.
А за сабята ли – разправят после с нея му отрязали главата.”

- 1878 г. на 3 март е подписан Санстефански мирен договор. Три
месеца по-късно финансовата върхушка вече сродена с британския
двор организира срамния, безчестен Берлински конгрес. Отменени
са военните успехи на нашата православна майка Русия; поругани
са 11 поколения руски християни-войни давали живота си за борба
с османския угнетител. (На русофобски настроените дребни хорица
на Балканите трябва да им е ясно че без православна Русия, запада
ще си прави гавра с нас без капка съмнение или съжаление, както
показва историята досега).

- 1885 г. на 6 септември княз Александър Батемберг издава
манифест за съединението на Княжество България с Източна
Румелия.

- 1904 г. започнат е строежа на храм паметник „Александър
Невски” в София, в памет на Царя Освободител Александър II
и неговият патрон свети Александър Невски (провел успешни
битки срещу агресора в Битката при р.Нева 1240 г. и в Битката при
чудското езеро 1242 г.).

Храмът е построен с даренията на народа (около 6 млн. лв.). За светеца пише Й.Карамихалев:
„Той живял през ХІІІ век. По онова смутно време руският народ е трябвало да води отбранителни войни срещу нашественици от Запад и от Изток и срещу враговете на православната вяра.
Шведският крал бил достигнал до устието на река Нева и поставил ултиматум на княз Александър да се предаде. Тогава младият княз, който бил
едва двадесетгодишен, като възлагал всичката си надежда на Бога,
потърсил Божията всесилна помощ.
След молебен в Новгородския
Софийски събор той се опълчил срещу далеч превъзхождащия го
по численост и въоръженост неприятел. На дръзката и надменна
закана на шведите св. Александър отговорил:
”Не в силата е Бог, а в правдата”.
При река Нева с Божия помощ св. Александър
нанесъл решително поражение на шведите и ги прогонил от
пределите на руската земя. Все така успешно, с небесна закрила,
той не веднъж прогонвал немци и литовци, чиято цел била не само
завоевателна, но и прозелитична – да наложат на православния
руски народ католицизма. Като не успели със силата на оръжието
да постигнат това, западните съседи прибягнали до друг начин: от
Рим бил изпратен специален пратеник да убеди св. Александър да
признае Римската църква.
На този натиск светият княз достойно
отговорил:
”Ние знаем истинското учение на Църквата, а вашето не
приемаме!”

- 1908 г. на 22 септември Фердинанд обявява българската
независимост. (За царското време след освобождението
препоръчваме книгите на Михаил Топалов-Памукчиев, като най-
вече: „Юнион клуб”, „Разговори с Принц Кирил”, „То беше вчера”,
„Разговори с Буров”, „Щерките на Афродита” и др.).