ЛАВРОВ ВЕНЕЦ ЗА ГЕРОИЧНИЯ НАРОД НА УКРАЙНА И НЕЙНИЯ ПРЕЗИДЕНТ, ВОЛОДИМИР ЗЕЛЕНСКИ

В ЕРАТА НА ЕМОТИКОНИТЕ

Вероятно далеч не един и двама културолози по света вече са започнали да пишат книги на тема: «Общуването в ерата на емотиконите». И това би било повече от естествено, след като от много години милиони хора разменят помежду си послания с помощта на лаконичните графични символи, наложени от практиката в интернет.

Разбира се, връщането към древните форми на пиктографско писмо носи някои удобства. На първо време, това е бързината, с която се осъществява комуникацията в днешния все по-задъхано живеещ свят. (Още повече, че компютърната технология поема «рисуването» им.)

Споменатото удобство има обаче и своята негативна страна. Така, колкото по-лаконично е едно съобщение, толкова повече се появява необходимостта от неговото тълкуване. Например, написали сте някакъв текст или сте публикували някаква снимка. След това, под формата на оценка или коментар, се появява анимираният емотикон на някакво гневно човече. Как можете да разберете дали изразената емоция се отнася до огласеното от вас съдържание, или до самите вас, които сте си позволили въпросното афиширане? Авторът на оценката или коментара ще си остане със своята представа, че е бил ясен; вие ще останете с всичките неизвестни, които скорострелно включената пиктограма носи.

Има хора, които до такава степен са автоматизирали интернет-реакциите си, че ви изпращат своя вдигнат палец дори и тогава, когато, да речем, съобщавате за някакво трагично събитие или дори смърт. Лично на мен, подобно отношение ми напомня за поздрава «Честит разпети петък!», който преди години една академична преподавателка бе изпратила до своя заместник ректор. (Напомнят ми и за възгласа «Честит празник!», който бивш премиер на България бе отправил към група граждани, докато се отдалечаваше от паметника на Васил Левски в София, след проведеното възпоменание по повод кончината на Дякона.)

Не по-малко странни са и онези вдигнати палци (или дори цветни сърца) по повод текста на настоящия сондаж, които си остават просто компютърни графики, след като не са придружени от изпълнението на изискуемите от портала «Peticiq.com» стъпки, за да могат да се превърнат в статистически значима величина. По този начин те остават нещо като «одобрение с половин уста». Лошото е в това, че програмистите не са предвидили възможност този вид пиктографско писмо да бъде вземано предвид.

ВНИМАНИЕ!

Чувствам се задължен да отправя следното предупреждение – както към онези, които вече са подкрепили с подписа си настоящия текст, така и към останалите, които ще сторят това в бъдеще:

Драги съмишленици, Бъдете по-внимателни, когато попълвате изискуемите от «Peticiq.com» данни. Получава се така, че някои не дописват докрай своите имена, респективно имената на посочените от тях селища, или допускат всевъзможни други неточности. Така се стига до: «Trnev», «Върбъ», «Мснол», «Балджийск», «Пловдив a» (?) и пр.

Може да се възрази, че подобни опущения нямат някакво голямо значение. И все пак...

ПОРЕДНА БЛАГОДАРНОСТ

Събота е. 14 юни. Ден 24-ти от огласяването на настоящата инициатива. Събраните подписи са вече 292 (заедно с моя). Естествено – малко са. Но... това е точната оценка за лансираната идея. (Разбира се, тук не попадат няколкото стотици емотикони, преди всичко вдигнати палци, които получих през изтеклите дни, но които – за съжаление! – «Peticiq.com» не отброява.)

Сега искам да благодаря на онези, които намериха за възможно да засвидетелстват подкрепата си със своя подпис. И аз благодаря най-искрено на всички вас, драги съмишленици. Благодаря ви за обилието от коментари, с които сте придружили вашето участие. Накрая, благодаря ви за смелостта да застанете в защита на една дълбоко морална кауза.

Разбира се, през дните назад получих и твърде много знаци на несъгласие – някои мълчаливи, но дори и с безмълвието свидетелстващи достатъчно ясно за възражението срещу заявеното тук намерение. Колкото и този тип отношение да ме натъжава, опитвам се да мисля за него като доказателство за постигнатата свобода в държавата ни. А тя е един от най-важните ценностни индикатори относно състоянието на едно общество. При това, индикатор е дори и тогава, когато дава зелена светлина на чистата глупост или най-недопустимата безнравственост, доколкото носи полза, провокирайки в обществото ни спонтанен обществен експеримент – без социолози, без статистици, без политолози.

Настоящото «допитване» не прави изключение в това отношение.

НЕВОЛНИ ВРЕМЕВИ И ГЕОГРАФСКИ ПАРАЛЕЛИ

В том VІ от «История на България» (БАН, София, 1987, с. 414) се чете следното по повод протестното движение в Западна Европа и САЩ в подкрепа на българите след Априлското въстание:

«Много френски вестници също поместили сведения за въстанието в България и се обявили против извършените жестокости над българския народ. Изтъкнати публицисти, като Емил Жирарден, Ив дьо Вестин, Камий Пельотан, Франсоа Бианкони и др., се обявили в подкрепа на каузата на българския народ. “Трябва да се свърши с целостта на Османската империя – писал Ем. Жирарден. – Колкото по-скоро стане това, толкова по-добре ще бъде.”»

ЗА ПОЗНАВАТЕЛНИЯ (КОГНИТИВНИЯ) ДИСОНАНС

Мнозина учени демонстрират съгласие относно т.нар. «познавателен дисонанс», споделяйки, че той е свързан с появата на напрежение у човека, когато някаки аргументи му налагат да поддържа взаимно изключващи се тези (идеи, убеждения и пр.). Екпертите показват съгласие и относно пътищата за преодоляване на всяко подобно неприятно преживяване: 1. като се видоизменя едното от двете конфликтуващи положения по такъв начин, че несъвместимостта между тях да бъде намалена, или 2. като се търсят факти, които да запълнят разлома между тях, с което – отново – контрастът може да бъде редуциран.

Разбира се, в тази схема се пропускат онези случаи, при които носителят на познавателен дисонанс изобщо не забелязва неговото присъствие в своето ментално поведение. В някаква степен този род хора са своеобразни щастливци.

От деня, в който инициирах настоящото публично обсъждане (и гласуване), получих множество лични писма, чието съдържание се оказваше в една или друга степен свързано именно с наличието на познавателен дисонанс. Ето два примера:

«Не подкрепям войната в никакви форми, но не подкрепям и този човек, Зеленски!»

«На украинците им трябват оръжия, а не лаврови венци.»

В първия случай проблемът с дисонанса изглежда разрешен. Но това е само на лексикално ниво и се отнася до внушението, идващо от глагола «изглежда». Защо? Защото заемането на някаква «неутрална» позиция (уж балансирана и лишена от противоречия), на практика означава помощ за злодеите. По този повод нека се опитаме да си отговорим на следния въпрос: би ли приветствал Владимир Путин подобна позиция? (При това, едва ли е трудно да се преположи несъмненото «Да» като ответ.) След това нека се запитаме отново: има ли какъвто и да било смисъл от нечий пацифизъм, след като той – така или иначе – носи изгода за агресора?

Що се отнася до феноменалната находка относно нуждата на украинците от оръжие (а не от «лаврови венци»), тя сякаш не носи никакъв познавателен дисонанс. Напротив, поставя сравняваните неща по местата им. Онова, което може да даде оръжейната помощ, не може да се постигне с никакви лаврови венци. Но подобна позиция зачерква в един миг такива прояви на оскърбената и разгневена почтеност като карикатурата или памфлета, осъдителния спектакъл или филм, митинга или протестното шествие, критичната статия или демонстриращата негодувание петиция. По същата логика в годините назад би могло да се скандира велегласно, примерно, че Виетнам има нужда от оръжия, а не от филми като «Коса».

А колкото до сънародници, които не изживяват никакъв познавателен дисонанс, ето пример на завидно «знание», имунизирано срещу каквото и да било съмнение:

«Ние сме за Русия. Украйна са фашисти. Пуснете петиция за подкрепа на Русия и ще я подкрепим. Фашисти, сьр, обикновени фашисти. Смърт на Англия.»

Sic!

ЗА ЛАВЪРА, ЛАВРОВИТЕ ВЕНЦИ И ВЕНЦЕНОСЦИТЕ

От много време в българското медийно пространство се чуват твърдения, според които Украйна със сигурност ще бъде победена. В събота сутринта в ефира на БНТ проф. Михаил Константинов отиде по-далеч; той огласи победата на Кремъл. С това вероятно е довел путинофилите в България до състояние на екстаз.

Какво би означавала в случая една победа на Русия?

На първо място, тя би била знак за катастрофалната неспособност на цивилизованата част от човечеството да изгражда и поддържа имунна система срещу този вид зло.

На второ място, подобна победа би увеличила апетита на малки и големи подобия на Владимир Путин да предприемат безнаказано разбойнически набези към други страни.

На трето място, би се дала зелена светлина на абсолютен понятиен хаос (що е «война», що е «агресия», що е «държавен суверенитет», що е «нация» и «националност», що е «история», що е «гаранция за сигурност» и пр.) – хаос, в условията на който биха били немислими каквито и да било международни отношения.

В този ред на мисли могат да бъдат изброени и други неблаготворни последици от евентуална руска победа в тази война. Възниква обаче и един такъв въпрос: за какви лаврови венци може да се говори, ако бъде позволено Украйна да падне на колене?

Вероятно мнозина са онези, които ще отговорят на минутата с някакво свое безапелационно: «За никакви!» Защо? «Защото за лаврови венценосци биват обявявани победителите!» – отново, и не по-малко безапелационно, ще заявят тези мнозина.

Представата за победа обаче е твърде разтеглива. Историята познава далеч не един и двама «победени», които с времето са се оказвали победители. Победен или победител е бил Бруно? Победен или победител е бил Галилей? Победени или победители са били Раковски, Ботев или Левски? И за кого са лавровите клонки? И за кого – позорният стълб?

ПОПЪТНА ГЕОГРАФСКА СПРАВКА

Към настоящия момент, 30 май 2025 г., под горния текст са се подписали 200 сънародници. Те живеят в 59 селища по света: Атина (Гърция), Банкя, Благоевград, Бостън (САЩ), Бургас, Бяла Слатина, Варна, Варшава (Полша), Вашингтон (САЩ), Велико Търново, Велс (Австрия), Видин, Враца, Габрово, Горна Оряховица, Димитровград, Добрич, Донигал (Ирландия), Дряново, Дупница, Дъблин (Ирландия), Женева (Швейцария), Залцбург (Австрия), Златоград, Истанбул (Турция), Казанлък, Кент (Великобритания), Клагенфурт (Австрия), Козлодуй, Лемингтън (Великобритания), Манчестър (Великобритания), Мериленд (САЩ), Монреал (Канада), Морска Собота (Словения), Норууд (САЩ), Омуртаг, Пазарджик, Палма де Майорка (Испания), Петрич, Плевен, Пловдив, Русе, село Мосомище, Свиленград, Силистра, Сливен, София, Стара Загора, Тампа (САЩ), Троян, Тулон (Франция), Хайделберг (Германия), Хасково, Чепеларе, Чикаго (САЩ), Чирпан, Шабла, Шипка, Ямбол.

В КРАЯ НА КРАИЩАТА...

Войните на Путинова Русия поставиха на изпитание много от установените представи, които редовите граждани по света носят като неподлежащи на съмнение нравствени ценности. Разбира се, тези войни имат своите причини, имат и своите предистории – далеч не изолирано извън пределите на сегашните руски държавни граници.

Така или иначе, поведението на Владимир Путин и неговото обкръжение взриви определени законови положения, най-важното от които се отнася до забраната да се употребява военна сила срещу суверенна държава, под претекст за присвояване на някакви «собствени» територии, останали извън «Родината-Майка», или «освобождаване» на определени групи хора, «страдащи» от административното «потисничеството» на все същата суверенна държава.

Както би следвало да се знае, в международното право са допустими само три основания, разрешаващи законното прилагане на военна сила: 1. при индивидуална и колективна самоотбрана, когато една държава е нападната, 2. при влязло в сила решение на Съвета за сигурност на ООН и 3. при борба на народите за самоопределение и създаване на независима държава. През последните десетилетия Русия нито е била нападана, нито Съветът за сигурност е гласувал решение, позволяващо ѝ да атакува когото и да било, нито тя се е намирала в състояние на борба за някакво свое самоопределение и независимост.

В същото време, след руската агресия всеки редови гражданин от цивилизования свят се оказа изправен пред стена от въпроси:

• Какъв би бил резултатът, ако всички държави, които имат някакви териториални претенции към техни съседи, започнат да решават този род проблеми с военни средства?

• Допустимо ли е изобщо да се мисли, че някоя държава може да разпорежда на друга страна в какви съюзи тя може (или не може) да се включва?

• Ликвидиран ли е приоритетът на правото над силата? Ерго, трябва ли да се мисли, че е възстановена варварската доминация на силата над правото?

В чисто личен план (разбира се, далеч не у всекиго), този род въпроси пораждат едно основно питане, което моралният човек не може да не си зададе:

• Какво може да направи той самият – особено, ако сред народа му циркулират вълни от дезинформация, от откровени лъжи? Ще застане в някакво бездействие, обозначавайки решението си с отдавна въведената за целта удобна дума – «неутралитет»? Или ще предприеме стъпки по осъществяването на граждански инициативи: аналитични публикации, обществени дебати, митинги и манифестации, изложби, театрални спектакли, филми, концерти и прочее, и прочее?

Ако до този момент някому не е станал ясен характерът на настоящата инициатива, то нека бъде запомнено, че тя би следвало да се счита вписана именно в реда на въпросните граждански инициативи. А те са единствената възможност да бъде заявена позиция от онези, които нямат оръжия, нямат боеиприпаси и не командват армии, но... претендират, че са запазили непокътнати своите нравствени ориентири.

ОТНОВО ЗА "СКРИТАТА" И "ОТКРИТАТА" ПОДКРЕПА

Налага се за пореден път да припомня обстоятелството, което съпътства решението за скрита подкрепа на горния текст. Когато е избран именно този вариант за участие, евентуалният съпътстващ коментар също остава скрит за публиката.

В КРАЯ НА І СЕДМИЦА

Вчера изтече седмият ден от инициирането на настоящия сондаж, относно подкрепата на идеята за приза «ЛАВРОВ ВЕНЕЦ...». Подневното включване с полагане на подпис се вижда от първата графика, представено с предните колони. На нея е направена съпоставка с идентичната подкрепа, оказана през първите седем дни за петицията «ДОЛУ РУСКИТЕ РЪЦЕ ОТ УКРАЙНА» (задните сини колони). Втората графика показва същите данни, но изчислени с натрупване.

Споделете тази петиция

Помогнете тази петиция да получи повече подписи

Как да популяризираме една петиция?

• Споделете петицията на стената си във Facebook и в групи, свързани с темата на петицията Ви.
• Свържете се с приятелите си
  1. Напишете съобщение, в което обяснявате защо сте подписали тази петиция, защото хората са по-склонни да я подпишат, ако разберат колко важна е темата.
  2. Копирайте и поставете уеб адреса на петицията във вашето съобщение.
  3. Изпратете съобщението чрез имейл, SMS, Facebook, WhatsApp, Twitter, Skype, Instagram и LinkedIn.