Децата заслужават да учат, не да оцеляват.

ОТВОРЕНО ПИСМО

до Министерството на образованието и науката

и до ръководството на държавните училища в България

  Уважаеми дами и господа,

Пиша това писмо като майка на 8-годишно момиче, което учи в държавно училище и категорично, че отказвам да приема внушението, че частното образование е единственият възможен път към качествено знание. Вярвам, че държавното училище трябва да бъде гръбнакът на обществото и гаранция за равен шанс, а не система, която принуждава родителите да търсят спасение в частни уроци и алтернативи, защото децата им не успяват да издържат на темпото и абсурда на програмата. Учебното съдържание, което се предлага на децата в начална възраст, е несъобразено с тяхното развитие и възприятия. В първи клас детето ми имаше за четене произведение на Валери Петров – автор, който изисква езикова зрялост, абстрактно мислене и житейски опит, каквито едно седемгодишно дете просто няма как да притежава. Във втори клас се работи по части от „Пепеляшка“ с изисквания за разбиране и съчинение по картинка, които по-скоро биха подхождали на ученик в пети клас. Вместо децата постепенно да изграждат любов към четенето и увереност в собствените си възможности, те се сблъскват с текстове, които не разбират напълно и започват да възприемат ученето като натиск, а не като естествен процес на развитие. Темпото, с което се препуска през материала, а именно, програмата, заложена от МОН, е безмилостно. Не се предвижда време за затвърждаване, няма време за упражнение, няма време за повторение. В математиката всяка седмица се въвеждат нови действия по умножение и деление, без таблицата да бъде овладяна стабилно и осъзнато. Който е успял да разбере – добре. Който не е – остава назад и системата продължава напред, сякаш това изоставане не съществува. Образованието не може да бъде състезание по оцеляване, в което децата се сортират по това кой е издържал на темпото и кой не. Най-тревожно е положението на децата с дефицити или затруднения, които за МОН, явно, не съществуват. За тях формално има ресурсен учител, но реалността е 20 минути, веднъж или два пъти седмично – време, което е крайно недостатъчно, за да се компенсира системен проблем в обучението. Това не е реална подкрепа, а формално изпълнение на изискване. Създава се усещането, че услугата съществува не за да помогне на детето, а за да бъде отчетена и субсидирана. Дете, което има нужда от постоянна и целенасочена помощ, не може да бъде наваксано с епизодични срещи, които по-скоро успокояват администрацията, отколкото подкрепят ученика. Паралелно с академичния натиск, съществува и пълна липса на базови условия. В училището на дъщеря ми, няма осигурени елементарни санитарни материали – няма тоалетна хартия, няма сапун. За принтер и консумативи се събират пари от родителите. За различни нужди – отново родителите. В същото време се оказва натиск за участие в училищното настоятелство и допълнително финансиране. Това поражда въпроса, къде е отговорността на институцията и защо основни условия за хигиена и нормален учебен процес зависят от дарения? Ако училището изисква униформа, логично е да поеме ангажимент по осигуряването ѝ или поне да предложи справедлив механизъм за финансиране. Не може всяко административно изискване да се прехвърля автоматично като финансово бреме върху родителите, без диалог и без прозрачност. Допълнително тревожна е липсата на реално партньорство с родителите. Заповедта, с която се забранява взимането на раниците с учебните материали вкъщи под предлог, че децата се изгърбват, на практика лишава родителите от възможността да проследят процеса на учене и да окажат навременна помощ. Никой родител не би позволил детето му да носи на гърба си10-килограмова раница – това е сигурно! И от там следва въпросът, каква е истинската причина да има забрана за взимане на раниците, в края на учебния ден. Когато родителят няма достъп до материала, той не знае къде детето среща трудност и как да му помогне. Резултатът от всичко това, е изтощение. Децата прекарват по десет часа в училище, след което следват частни уроци, защото програмата не е усвоена в класната стая. Налага се родителите да инвестират допълнителни средства и време, за да компенсират пропуски, които не би трябвало да съществуват. А най-тежката цена плащат самите деца – със стрес, умора и постепенно изгубена мотивация. За тях няма почивни дн и ваканции. За тях, тези периоди са възможност да наваксат всичко неусвоено в училището, което не им дава никакъв шанс. В името на каква цел осемгодишни деца прекарват по 8–10 часа дневно в институционална среда, след което продължават с допълнителна подготовка? Кога образованието се превърна в изпитание за издръжливост? Вместо да се развиват като информирани, мислещи и уверени личности, те се адаптират към система, в която трябва просто да издържат. Това не е визия за образование, а модел за оцеляване. Държавното училище не трябва да възпитава покорство и механично възпроизвеждане на материал, а критично мислене, увереност и желание за знание. Когато системата поставя количеството над качеството, когато темпото изпреварва разбирането, когато почивката се възприема като загубено време, тогава резултатът не е по-добро образование, а хронична умора и стрес. А стресът при децата има реални последици – както психически, така и физически. Данните за висок процент на наднормено тегло сред българските деца са тревожни (32-40%)! Храненето в училищната среда също следва да бъде предмет на сериозен анализ. Продукти с ниска хранителна стойност не могат да бъдат част от среда, която претендира да възпитава здрави и активни млади хора. Образователната система има не само академична, но и социална и здравна отговорност. Знаете ли, че „Кубети“ с пиле, не е най-полезната храна, която училището може да предложи на едно дете, а и на човек, изобщо? Същевременно, тази система не поставя под натиск единствено децата – тя изтощава и учителите. Непрекъснатото гонене на графици, стриктното спазване на административни наредби и заповеди, огромният обем документация и отчетност, превръщат преподаването в процес на изпълнение, вместо в творчески и човешки акт. Вместо да имат време да обяснят спокойно, да се върнат към неразбран материал или да обърнат индивидуално внимание, учителите са поставени в рамка, в която приоритет става „покриването“ на съдържание и спазването на срокове. Това не създава среда за вдъхновение, а среда на постоянен натиск, в която и най-мотивираните педагози постепенно губят пространство да бъдат истински ментори на децата.   Пиша това писмо с настояване за реален преглед на учебните програми, за осигуряване на адекватна подкрепа за децата със затруднения, за гарантиране на базови условия в училищата и за възстановяване на партньорството между институцията и семейството. В момента, виждаме не растеж, а изтощение. Не подкрепа, а отчетност. Не развитие, а надбягване с програмата. Качественото образование не може да бъде привилегия, достъпна само за онези, които могат да си позволят частни уроци или частни училища. То е право. И това право не бива да бъде обезсмисляно от система, която отказва да чуе гласа на родителите.   Знам, че е възможно, защото нашето поколение е плод на отдадени учители, оптимизирана програма и време!      

С Уважение, Елица Иванова

Елица Иванова    Свържете се с автора на петицията