ДОЛУ РУСКИТЕ РЪЦЕ ОТ УКРАЙНА!

АРТ-ПРОВОКАЦИЯ или ОТКРОВЕНА ПОШЛОСТ (1)

Несъмнено, горният 6-секунден клип действа отблъскващо. Нещо повече: твърде, твърде отблъскващо! А от една такава констатация се раждат някои въпроси:
Защо е избран подход, който да напомня ерата на нямото кино – боят с торти?
Защо клипът е така кратък, а не по-дълъг?
Достатъчно обективен ли е този опит за отражение на уродливата политическа действителност, в която сме потопени от години?
Необходим ли е бил съпрождащият субтитриращ текст («Мирна сделка, приличаща по-скоро на бюфет, от който можете да изядете всичко»)?
Необходимо ли е било допълнителното музикално озвучение на клипа?

Накрая, като някакво своеобразно обощение, може да се попита:
Необходим ли е бил изобщо самият клип?

Предварително е повече от сигурно, че на такъв род въпроси не би могъл да се предложи един-единствен отговор, който да бъде посрещнат с общо удовлетворение. В същото време може да се приеме, че хлъзгавият терен, върху който биха се развили едни евентуални дебати, не би следвало да се мисли като бариера пред споделянето на разсъждения в режим «ЗА» и «ПРОТИВ».

(Следва продължение)

Изглежда разбираемо, преди да бъдат разгледани поставените в предходния фрагмент въпроси, да се направят някои уговорки от терминологично естество. Във връзка с това нека си представим, че до нас е достигнал следният текст:

«Има ли някой, който да не знае какво е това “стол”, “маса”, “чаша”, “нож”? Уважаеми читателю, преди да съдим за другите, нека да проверим себе си. За определеност да се спрем на думата “стол”. Да се каже, че нещо, върху което се сяда, е стол, не е уместно – случва се да сядаме и върху масата, и на камък, и на земята. Можем да се опитаме да отстраним последните възможности, като добавим, че столът има облегалка. Но така ли е наистина? Ами ако допълним определението с това, че столът има крака? Но и магарето има крака и можем да седнем върху него. Да кажем, че столовете са от дърво? Пак не може – правят се и от метал, пластмаси. Е, какво е тогава “стол”? Не може ли най-после да изброим всички възможни столове?»

Горните редове са взети от книгата на проф. Петър Бърнев и Петър Станчев, озаглавена «Размити множества» (1987). Цитираният текст е придружен от илюстрация на различни видове столове, след което продължава така: «Явно е, че може да има и други [столове], дори и такива, които още не са направени. И така, какво е това “стол”? В българския тълковен речник (издание на “Наука и изкуство”, 1976 г.) пише, че столът е “покъщнина за сядане с облегало или без облегало”, а думата “покъщнина” се определя така: “всичко, каквото е потребно за обзавеждане на къща за живеене, домашни вещи, мебелировка”.»

След като във визираното издание е потърсена справка от сравнително стара версия на тълковен речник, повече от естествена е необходимостта да се провери каква дефиниция за «стол» битува днес – в най-високопоставените академични среди, например в Института за български език към БАН. Така можем да открием следната дефиниция:

«Мебел с облегало или без облегало за сядане на един човек.»

Както се вижда, думата «покъщнина» е заменена с «мебел». И вероятно това е правилно, доколкото «покъщнина» е дума с твърде широк смислов ареал. Вижда се и друго – че е запазена характеристиката «с облегало или без облегало», откъдето може да се направи изводът, че въпросното уточнение е много важно. В същото време, добавено е допълнително дефиниционно уточнение – «за сядане на един човек». Това възбужда въпроса: ако на някой стол седнат двама души, той престава ли да бъде стол?

Впрочем, текстът на «Размити множества» носи идентична забележка, отнесена към обвързването на думата «стол» с думата «мебелировка». Тя гласи:

«Но според това определение градинските столове, столовете в кината, сладкарниците не са столове.»

Наложителна ремарка (1). Вероятно мнозина вече са си задали въпроса: кому са необходими подобни разсъждения, защо, след като началото бе свързано с оценката на един 6-секундов клип, който осмива руската териториална лакомия и геополитическо самоуправство, се дебатират чисто езикови проблеми? Отговорът е колкото подразбиращ се от само себе си, толкова и масово пренебрегван: защото – искаме или не искаме –разсъжденията на тема «арт-провокация или откровена пошлост» преминават през проблема за смисъла на думите и тяхната (най-често!) недисциплинирана употреба.

Един пример. Вероятно мнозина са чували фразата «правоъгълник със заоблени ъгли». И днес тя се употребява нашироко в различни рекламни послания: за сладкарски форми (калъпи), за стенни огледала, за всевъзможни етажерки, за плотове на маси, за визитни картички, използва се при полиграфичното оформление на книги, тетрадки и бележници... В «Adobe Photoshop» дори съществува инструмент за компютърна графика, наречен «Rounded Rectangle Tool».

Нека обаче се запитаме: що за правоЪГЪЛник може да бъде геометрична фигура, в която няма нито един ЪГЪЛ?

Като цяло хората раждат и използват множество подобни изрази. Да речем, те говорят за «цифри» от порядъка на 1 милион или 1 милиард – при положение, че в десетичната числова система цифрите са само 10: 0, 1, 2, 3... 9. Нещо повече, хората записват в официални издания на речниците си твърдението, че «цифра» е синоним на «число». Sic!

(Следва продължение)

АРТ-ПРОВОКАЦИЯ или ОТКРОВЕНА ПОШЛОСТ (3)
(Продължение от АРТ-ПРОВОКАЦИЯ или ОТКРОВЕНА ПОШЛОСТ (2))
Дори в сферата на точните науки, и в частност – на математиката, могат да бъдат открити изрази, чиято смислова адекватност е под въпрос. Например, изразът «множество» се ползва и за «множества» от 1 елемент. Веднага следва да се запитаме: каква е тази «множественост», след като е налице единичност? За сравнение: бихме ли нарекли «множествено» граматическото «единствено число»? Тук още по-абсурдно звучи терминът «празно множество» – сиреч, «множество с нула членове». Ако самата представа за «множество» се дефинира чрез препратка към думата «съвкупност», можем да си представим що за понятие представлява «съвкупност» от 1 елемент или дори от 0 елементи.
Ремарка 2. Разбира се, трябва веднага да се поясни, че хората, които се занимават с точни науки (и в частност с Теорията на множествата), правят съответните уговорки. Така, те признават, че обвързването на термина «множество» с думата «съвкупност» е «интуитивно» (неточно, без доказателство). В добавка заявяват, че дефиницията на понятието «празно множество» не може да претендира за коректност. Нещо повече, обявяват, че съществителното «множество» и глаголът «принадлежи» се явяват основополагащи за коментираната теория, поради което не се дефинират – за да не се изпадне в порочен кръг. Това са все примери на похвална коректност в мисленето, включително и поради имплицитното признание на факта, че човешкият език носи много несъвършенства, мисълта за които трябва да стои винаги пред нас паралелно с факта, че продължаваме да го използваме.
Авторите на «Размити множества» лансират попътно следната мисъл: комуникационните затруднения могат да се избегнат, ако се направи опит за точно формулиране на понятията, с които се борави. Веднага обаче отчитат, че по различни причини това далеч не винаги е възможно. И поясняват:
«Динамичността и многообразието на явленията в света затрудняват строго формализираното им описване, а наличието на такива описания в много случаи не облекчава, а затруднява общуването между хората. Неслучайно различните езици изобилстват с нестрого определени понятия.»
Дали обаче тази констатация може да донесе успокоение? Нима всички ние не сме ставали свидетели на лавини от недоразумения в «общуването между хората», когато те са се опитвали да обменят информация именно с помощта на все същите «нестрого определени понятия»?
През 1983 г. в България бе отпечатана изключително съдържателната книга «Доказателства и опровержения», написана през 1976 г. от видния експерт по философия на науката, Имре Лакатош. В нея, както е написано в придружаващата анотация, «въображаем клас обсъжда със своя учител» определена математическа теорема, като в хода на анализа, фокусиран върху «перипетиите на различните доказателства», се потегля по път, който – поне така изглежда – «няма край». Поднесена по този начин, фабулата разрушава представата, според която в определени научни области, като тази на математиката, не се водят «безплодни» разговори, защото там съществува висока степен на точност в мисленето, изразяваща се на първо място в прецизната дефинируемост на използваните понятия.
В своето увлекателно повествование Имре Лакатош заставя героите си да преминат през плетеница от дефиниции, които неизменно се оказват последвани от всевъзможни контра-примери (математически «чудовища»), отказващи да се впишат в поредното определение. В един момент ученикът Алфа протестира срещу поредната дефиниция, при което чува следния упрек от ученика Делта:
«Възхищавам се от Вашето извратено въображение, но аз естествено нямах предвид, че...»
Естествено, в продължението на мисълта си Делта излага подробно описание на онова, което е имал предвид, но което – поради някакви странни причини – не е посочил изрично. И всичко това, за да чуе от Алфа:
«Възхищавам се на Вашето извратено остроумие, изобретяващо едно след друго нови и нови определения, като някакви барикади, издигани срещу опитите любимите Ви идеи да бъдат срутени.»
Напомняне: това са реплики между математици, а не, примерно, между изкуствоведи. В действителност, този белетристично предаден диалог пресъздава реални фрагменти от историята на математиката, в която участници са били учени от ранга на Ойлер, Коши, Поанкаре и пр.
(Следва продължение)