ДОЛУ РУСКИТЕ РЪЦЕ ОТ УКРАЙНА!
Свържете се с автора на петицията
СПОМЕН (2)
2025-01-29 09:37:06Редакторите на портала «Петиция.ком» (изписали името му като «Peticiq.com») са огласили важен текст, който е заседнал трайно в съзнанието ми от предишни години:
«Промяната не се случва, ако мълчите. Авторът на тази петиция се изправи и предприе действия. Ще направите ли същото? Стартирайте социално движение, като създадете петиция.»
Онези, които са подкрепили настоящата петиция и в същото време са прочели цитираните изречения, може вече да са решили, че тя преследва именно създаването на някакво «социално движение».
Подобно подозрение следва да бъде разсеяно на минутата. Затова декларирам: върху раменете ми лежат доста житейски години, които са сериозна противотежест за всяко подобно намерение.
В същото време естествено е постепенно формиращото се множество от личности, подкрепящи Петицията, да потърси един или друг фокус в някакви конкретни свои манифестации – манифестации, не непременно като шествия със знамена и плакати.
Да, в случая центърът на вниманието ни е в страданието на Украйна. То се трупа с всеки нов ден и е трудно да се предвиди посоката, в която една колективна ангажираност би могла да се взриви в някакъв момент. Налице е и съпътстващ фон. Някои вече откриват повод да мечтаят за териториални експанзии. Други мечтаят за печалби от работата по възстановяването на разрушенията от войната. А паралелно биха могли да се чуят гласове (и те вече се и чуват!), които скандират:
«Не е ваша работа да се занимавате с настоящето и/или бъдещето на Украйна!»
Вероятно мнозина ще поклатят глави в знак на съгласие с този лукав апел. На него може (и трябва!) да се отговаря така:
«Напротив, това е НАША РАБОТА, тъй като, веднъж случилото се грабителство спрямо една държава и нейния народ, веднъж осъществило се като прецедент, никой не би могъл да гарантира, че същото няма да се случи спрямо много други държави и народите, а сред тях – и с нашата държава и нас като народ.»
Тук се появява въпрос: около коя теза биха се събрали повече хора?
Първата решава нещата с един замах. В него има и констатация на ситуацията и властна рекомендация:
«Мълчете и стойте настрана!»
Няма въпроси, които да изискват отговори.
В противовес, втората теза поражда питания:
«Наистина, наша работа ли е да се занимаваме с проблеми, за които трябва да мислят хора, назначени за това?»
«Какво можем изобщо да направим, след като не разполагаме с власт, която да ни позволи да вземаме решения?»
И така нататък.
Първата теза е проста – като казармена заповед или латинска сентенция. Втората е сложна: трябва да се знае смисълът на някои думи, а и в нея се говори за някакво бъдеще, за гадаене в неизвестното.
В книгата си «Психология на тълпите» (1895) Густав Льобон (1841–1931) маркира следните положения:
«Трудно поддаващи се на разсъждение, тълпите (…) са много податливи на действие.»
«Чувствата, които проявява една тълпа, добри или лоши, притежават двойното свойство на крайна простота и крайна преувеличеност. По този показател, както и по много други, индивидът сред тълпата се приближава до първобитните същества. Тънкостите са недостижими за него...»
«След като познават само простите и крайни чувства, тълпите приемат или отхвърлят всички мнения, идеи и вярвания (...), които за тях са или абсолютни истини, или не по-малко абсолютни грешки. Така става винаги с вярванията, предопределени по пътя на внушението, вместо да са се зародили по разумен път. (...) Без да изпитва никакво съмнение (...), тълпата е не само нетолерантна, но и властна. Отделният човек може да приеме противоречието и спора, тълпата не ги понася никога.»
«Каквито и да са идеите, внушени на тълпите, те могат да ги завладеят само ако придобият много проста форма и бъдат представени в съзнанието им във вид на образи. (...) Пълното отсъствие при нея на критичен дух не ѝ позволява да забележи противоречията в тях.»
«Говорим ли за малко по-възвишени философски или научни идеи, можем да установим колко дълбоки изменения са нужни в тях, за да достигнат, пласт по пласт, до равнището на тълпите.»
И така нататък.
По този повод трябва да помним: далеч не изолирано срещу себе си ще имаме (и вече имаме!) една или друга тълпа. И второ: докато работим за присъединяването към Петицията на все повече и повече поддръжници, трябва да внимаваме, щото самите ние да не се превърнем в тълпа.
Илия Кожухаров
ОТ НЕТА
2025-01-28 06:01:09Николай СЛАТИНСКИ написа на 24 януари, по пладне:
«Опитват се умни и разумни хора да видят позитиви у Тръмп. Гледат, пишат, анализират, вярват. Имат право да се опитват да го правят. Надеждите крепят човека.
Аз нямам илюзии. От Злото не чакам добро. Животът ме е научил. Злото може да навлича овча кожа, да ти хвърля прах в очите. Но си остава Зло. Злото обещанията си мени, но безнравствеността си не.
Тръмп има главно моркови за Путин и основно тояги за Зеленски.
Тръмп е беда, бедствие.
Путин е всемирна гадост, непоносима мерзост.
Така мисля аз. Мисля, значи правя изводи.
Ако не се окажа прав, то си е за моя сметка.
И не искам да мисля какво би се случило, ако съм прав.
Ще кажа само, че две надежди мен ме крепят. Писал съм и ще пиша за тях.
Първата ми надежда е, че американската система за „checks and balances“ ще минимизира поне отчасти бруталностите на ужасния демагог и арогантен популист Тръмп, на този цирей върху лицето на американската демокрация, на този отвратителен симптом за тежка болест в самата същност на великото някога американско общество.
Втората ми надежда е, че безумната, скарана с цялата финансово-икономическа логика политика на злодея Путин, да се принтират трилиони бумажки, нелепо маскирани като рубли и непокрити с никаква, с абсолютно измислена реална стойност, ще рухне, докато обществата следят и обсъждат разговорите на говорящите глави в медиите за разговорите на политиците за разговорите на Тръмп с Путин…»
Илия Кожухаров
ДИНАМИКА В ПОДКРЕПАТА НА ПЕТИЦИЯТА (8 СЕДМИЦИ СЛЕД ИНИЦИИРАНЕТО)
2025-01-28 01:20:35
Илия Кожухаров
СПОМЕН (1)
2025-01-27 17:44:05С каквито и уговорки да започна следващите надолу думи, каквито и предварителни обяснения да предложа, няма да успея да разсея мисълта, по силата на която мнозина ще решат, че се опитвам да се самоизтъквам. Ето защо ще започна директно, ще споделя един спомен, след което ще се опитам да направя кратка съпоставка.
Беше преди много години. Връщах се от работа. Минавайки покрай пейка, на която седяха четири жени, забелязах, че едната от тях ме погледна твърде изпитателно – явно си спомняше нещо.
Вече подминал, чух глас да казва – явно по мой адрес:
«Този е човекът, който ми спаси чантата.»
Продължих по алеята в парка между блоковете, когато изведнъж си спомних, че преди време, точно там, където се намирах, се разигра случка. Беше се стъмнило, когато жена, с която току-що се бях разминал, извика:
«Чантата ми!»
Обърнах се и видях, че някакъв мъж бягаше с дамска чанта в ръка. Буквално инстинктивно побегнах, настигнах мъжа, спрях го и успях да измъкна от ръцете му чантата. Крадецът се изплаш. За миг остана неподвижен, след което си плю здраво на петите.
Върнах чантата на жената, разменихме по едно-две изречения и се разделихме.
Както споменах, вече се бе стъмнило, а и крадецът бе избрал място, отдалечено от осветлението в парка. Ето защо не успях да видя добре лицето на въпросната жена.
Защо разказвам всичко това?
Естествено, не с цел да си приписвам някакви особени заслуги. Човешката реакция във всяка подобна ситуация би била идентична.
Ако обаче се замислим, никак не би било изключено – чисто хипотетично – крадецът да е бил въоръжен. Един нож би му свършил добра работа, за да ме елиминира и в същото време да запази трофея си. Самата жертва на грабежа, жената – също чисто хипотетично – би могла да е някаква злосторница, поради което може да решим, че кражбата е дошла като своеобразно «наказание свише». Накрая (но край само тук и сега – в този текст), нападателят и нападната жена биха могли да са свързани по някакъв начин, поради което случката, която се разигра пред очите ми, би могла да е само някаква малка брънка от дълга предистория на техните взаимоотношения. Ако преди да подгоня крадеца (продължавам да използвам тази вменяваща вина дума) трябваше да намеря отговори на всичките тези въпроси, чантата нямаше да бъде върната на собственичката ѝ (и в случая продължавам да използвам думите според тогавашните ми представи за съответните роли). Постъпих едва ли не като някакъв отличник от школата на Дзен-будизма.
Защо? Ето защо.
В книгата си «Увод в Дзен-будизма», в главата «Алогичният Дзен», Дайсецу Судзуки пише:
«В логиката има нещо от усилието и болката; логиката е самосъзнаване. Такава е и етиката, която е приложението на логиката спрямо фактите от живота. Един етичен човек прави услуги, които заслужават похвала, но през цялото време той осъзнава това и, нещо повече, може би дори мисли за някаква бъдеща награда. Значи, неговото съзнание е покварено и изобщо не е чисто, колкото и добри да са неговите деяния, погледнати отстрани. Дзен се отвращава от това. Животът е изкуство, и както съвършеното изкуство, трябва да бъде самозабрава; в него не бива да има и следа от усилие или от усещане за болка. Според Дзен животът трябва да се изживява както птицата лети във въздуха или както рибата плува във водата. Появи ли се следа от обмислено действие, човекът е обречен, той вече не е свободно същество.»
Побегнал съм след мъжа, защото съм очаквал «някаква бъдеща награда»? Или просто съм постъпил така, както постъпва птицата («лети в небето») или рибата («плува във водата»)?
Със сигурност мога да кажа, че нито съм мислел за никаква награда, нито за някакво уподобяване на птица или риба. (Апропо, аз далеч не се считам за дзен-будист.)
Просто съм действал – разбира се, чисто рефлекторно! – в съответствие с онзи принцип, от който изхождам и сега, когато мисля за гигантския опит Украйна да бъде унищожена – бавно и хладнокръвно. Защото: нито някогашният вечерен грабеж, нито самоволното узурпиране на украински територии от една сатрапия могат да бъдат позволявани. В противен случай ние, целокупното човечество, трябва да признаем, че сме потеглили НАЗАД – КЪМ СВОЕТО ДИВАЧЕСТВО.
Илия Кожухаров
ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО...
2025-01-27 11:55:34Нали все още не сме забравили онзи текст от песента за Балканджи Йово и неговата сестра Яна, който ни казва следното:
Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
– Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете нозе,
та пак го питат и го разпитват:
– Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Избодоха му и двете очи
и не го пита, нито разпитват,
току си зеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу в полето, татарско село.
Яна Йовану тихом говори:
– Остани сбогом, брате Йоване!
– Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си немам аз да те видя,
ръце си немам да те прегърна,
нозе си немам да те изпратя.
Нека сега се запитаме: на какво ни е учил този текст, когато сме го декламирали като ученици?
Веднага трябва да предупредя: отговорът на зададения въпрос е изключително труден! Защо?
Защото, ако мислено заместим името «Яна» с името «Украйна», ще трябва да направим следния извод: напълно в синхрон със съдържанието на песента, държавните ръководители на страната-жертва НЕ ДАВАТ УКРАЙНА на чуждата вяра. (Тук е най-добре да подминем с пренебрежение всеки опит да бъдем убеждавани, че в случая иде реч за «една и съща вяра» и за някакво «братство между два народа».)
От друга страна, ако така наречената «международна общност» реши агресорът Русия да бъде удовлетворен, като получи заграбеното досега, а в добавка – и всички други искания по отношение на Украйна, то се появява следващ (и още по-труден) въпрос: за какво децата ни учат текста на песента за Балканджи Йово? И какво тълкувание в наше време трябва да му правят нещастните учители по литература?
Илия Кожухаров
НАЦИОНАЛЕН АВТОПОРТРЕТ!
2025-01-25 07:23:13![20250125_080136[1].jpg](/uploads/images/20250125_080136%5B1%5D.jpg)
Илия Кожухаров
ПЕТИЦИЯТА – ЗАЩО СЕГА?
2025-01-24 17:59:04В част от онези обструкции, които получавам във връзка с инициирането на настоящата петиция, един основен въпрос изглежда така:
«Защо сега, г-н Кожухаров? Не трябваше ли много по-рано да обявите тази своя инициатива?»
Неизменно отговарям със следните думи:
«Да, трябваше! Трябваше да предприема тази стъпка преди година и половина или две. От друга страна, истина е, че никога не съм спирал своите критични публикации срещу серията от руски злини, и в частност – срещу тези, които са лична вина на Владимир Путин.»
И все пак...
Все пак, закъснението е факт. Нещо повече, отново според някои изпращани ми апострофи, сега, видите ли, и международната обстановка «била по-различна», налице било «глобално очакване», вече «се говорело за примирие», съществувала вероятност новият-стар американски президент «да се намеси». И така нататък.
Във връзка с това си задавам въпроса: ако този род реплики подсказват някакви променени настроения, това означава ли, че Украйна ще трябва да направи отстъпки? Да се откаже от свои територии, да намали армията си (ако не и да я разпусне изобщо), да се съгласи с дирижирано от Кремъл бъдещо поведение в нейните международни дела и т.н.?
В един от случаите, когато ми бе изпратено писмо, носещо напълно естественото очакване за постигане на примирие и за започването на преговори, аз отговорих така:
«Именно защото глобалните очаквания накланят везната към предателство спрямо Украйна, настоящата петиция (така поне мисля аз) е повече от актуална. При това, когато иде реч за морал (а както е казал Артур Шопенхауер в своите трактати по етика, моралът е "философия на състраданието"), та... когато иде реч за морал, никакви "глобални очаквания" не следва да се включват в уравнението. И отново – така поне мисля аз.»
Разбира се, някаква опора за това мое виждане откривам и във всичките 645 подписа, които стоят под тази петиция. Защото... нали всяко друго решение би означавало да станем много скоро свидетели на нов «Парад на победата» на Червения площад в Москва. И отправяне на поглед от страна на Кремъл към следващо посегателство.
Илия Кожухаров
ПРЕЗИДЕНТЕ, ПРЕЗИДЕНТЕ...
2025-01-22 10:43:17В лето 1876-о, летото на героичната Ботева кончина, «с перо, потопено в кръв» (Румен Леонидов) нашият горд калоферец е написал възвание, в което призовава «братията българи» на бунт. Бил е уверен, че думите му ще бъдат чути от «всичките народи», живеещи «до края на света», и че така ще се научи за «страшните теглила», наложени от «злодеите азиатци». Ботев ще извика многократно:
«На бой, братия българи!»
«На бой, български свещеници!»
«На бой, български учители!»
«На бой, български граждани!»
«На бой, български селени!»
«На бой, братя мизийци, тракийци и македонци!»
«Богатите, които са немощни за бой, тряба да помагат с пари, за да могат да са броят от великата българска фамилия...» «Секой българин, който не може с пари да помага, тряба да върви на бой, на священната борба...»
«Нито да помислиме за примирие, да не са лъжеме вече – лукави хора ще са мъчат да ни излъжат да сложиме оръжието, но тогази ще висят на бесило българските синове, ще гният в темниците...»
«Всякой, който не е с нази в тази священна война, той е против нази; който е против нази, той е враг...»
«Не помагат ли българските владици духовници и священици, те вече не са ни християни, ни българи, нека се изтребят като плевели...» «Не помагат ли богатите българи? Да ся изтребят като непотребни твари!»
«Не помагат ли здравите, достойните за война българи, да ся изтребят!»
«Нека не ся надява никой търговец, никой учител, никой ученик, че ще може да ся приеме като българин след свършвание на войната, ако не е зел участие.
Едни да ся бият за цялата българска фамилия, а други да ся излеврат на богатите си постели и да си внасят най-вкусните ястия в търбуха и да додат сетня да казват: и ний сме народни българи? Долу таквизи ничтожни твари!
Едни да ходят по скалите и по горите гладни и жъдни за свободата на България, а други да ся прозяват над букварите и вестниците и да цукат бира по хотелите, а сетне да додат и да викат: братие сме, гноихме гърди, за да съберем просвещение за народа, покажете ни достойни, ето дипломите... Не помагал ли е някой сега на боят – на дявола му и парите, и дипломите и главите...»
Е, Президенте, ако бяхте съвременник на Ботев, щяхте ли да го попитате:
КОЙ МУ Е МЪТИЛ ГЛАВАТА С ПРИКАЗКИ ЗА ПОБЕДА НАД ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА?
Втори юни наближава. Календарът бързо ще отброи дните, откъсвайки ги, щом отминат, и захвърляйки ги като вече непотребни. Та... на втори юни отново ли ще се изправите, за да изречете своето стандартно:
«Да живее България!»
Да, разбира се, НЕКА БЪЛГАРИЯ ДА ЖИВЕЕ! Но тя живее, защото е имала такива «войнолюбци» като Ботев, такива, които са събирали последните си грошове, за да си купуват пищови. Е... понякога са сглупявали. Купували са барута си от османлиите, които – при все и бавно – са започнали да се досещат, че нашите замислюват нещо срещу рахатлъка им. И започнали да правят лош барут, който изплювал джепането само на два-три метра.
Тези наши «войнолюбци» са знаели обаче нещо важно: да различават чест от безчестие, добро от зло. Не са имали генералски пагони, но са помнели, че най-често Свободата и Смъртта вървят ръка под ръка, като младоженци. И са се женели за Свободата. И са посрещали косата на Смъртта.
Ще кажете, че онова време е било ДРУГО. Да, друго е било! Защото е имало ДРУГИ ХОРА. Не всички. Но някои, само някои, са били «други».
През годините назад, Вие, Президенте, не намерихте нито една дума на благослов за украинските защитници на Свободата. Мяркаха Ви се идеи за някакъв «мир», за «преговори»? Като хортуване около търговски тезгях. Кой «мир» имахте предвид? И за «преговори» с кого мечтаехте?
Четете Ботев, Президенте! Четете го и го препрочитайте!
«Лукави хора ще са мъчат да ни излъжат да сложиме оръжието...»
А когато на Втори юни се изправите отново до Ботевата статуя или до неговия лик, цитирайте и думите му:
«Тези и тези – да ся изтребят»
Илия Кожухаров
ГАРИ КАСПАРОВ ЗА ОПОЗИЦИЯТА В РУСИЯ И ЗА ОЩЕ ДРУГИ НЕЩА
2025-01-21 23:41:26Илия Кожухаров
КОГАТО ПРЕДРАЗСЪДЪКЪТ ВОДИ ДО ОТКРОВЕНА ГЛУПОСТ
2025-01-20 07:49:27В днешния сутрешен блок на една от «големите» телевизии, в отговор на въпроса за потвърдената готовност относно продължаването на помощите към Украйна, огласена от страна на военния министър, генерал-лейтенант Атанас Запрянов, гостът, г-н Кристиан Вигенин, разви следната теза:
«Да, има решение на Парламента за оказване помощ на Украйна, но... в него се говори за “помощ”, а не за “военна помощ”.»
Разбира се, за българския ефир не е новост огласяването на откровени глупости. Но именно при наличието на такава традиция ролята на водещите нараства неимоверно. Ако те не се намесят, на минутата в много глави ще се загнезди пропагандното послание:
«Ето на, евродепутатът, г-н Вигенин, отвори очите ни за поредното увлечение на някои родни политически лица, които ще ни завлекат в задаващата се Трета световна война.»
А веднъж родило се, това пропагандно послание ще напира постоянно да се огласява, докато се превърне, примерно, в призив на някоя партия за забрана върху изнасянето на «дори и един патрон» към Украйна.
Внимателното вглеждане в подобна коментарна практика обаче показва пълното непознаване на естествения смисъл, който носят думите. Показва и напълно разстроени представи за техния понятиен обхват. В добавка, разкрива и откровено несъобразяване с някои основни положения от Теорията на множествата. А тя, в своята основа, борави именно със смисловите демаркации, с представите за съответните понятийни «подмножества» и «надмножества».
Така, в случая, можем да си зададем въпроса: кое понятие е с по-широк смислов обхват – понятието за «помощ» или понятието за «военна помощ»? Веднага може да се съобрази, че всяка представа за «помощ» включва в своите очертания и «военна помощ». В този смисъл, примерите на «военна помощ» съставляват подмножество на примерите за «помощ» изобщо. Следователно, Парламентът (за учудване!) много предвидливо е взел решение за оказване на «помощ» (изобщо!), която спокойно може да се изразява и във «военната помощ», доколкото я включва в себе си. «Военната помощ» е вид «помощ», без обратното да е непременно валидно.
Впрочем, тук може да се предложи и една разширителна интерпретация. Така например, може да се защити тезата, според която във военно време ВСЯКА ПОМОЩ е И ВОЕННА ПОМОЩ. Изпращането на храни или дрехи, на лекарства или генератори за производство на електричество, в условията на разрушени домове и училища, болници и магазини, всичко, което помага на пострадалите да преживеят злодействата на агресора, се превръща именно във ВОЕННА ПОМОЩ. И за това отново се налага да се борави с основните положения от Теорията на множествата, с относителността и динамиката на езиковите понятия.
За тази цел обаче е необходимо: първо, да бъде свалена от интелектуалния взор маската на определен клас предразсъдъци и, второ, да бъде проявено състрадание.
Илия Кожухаров