ДОЛУ РУСКИТЕ РЪЦЕ ОТ УКРАЙНА!
Свържете се с автора на петицията
ОТКРИТО ПИСМО ДО ДЕЯН КЮРАНОВ № 2
2025-02-14 15:44:26Драги Деяне,
Сред изредените в края на предишното ми писмо въпроси, отсъства един важен: могат ли хора, които са титулувани като интелектуалци (а някои и сами се определят по този начин) да се обединят лесно в критиката си срещу епидемични патогени, и в частност – срещу «тръмпутинизма», на който си кръстник?
(Уговорка в скоби. Лично аз се изправям далеч не за първи път пред този въпрос. През годините, все във връзка с търсенето на отговор за него, съм имал повод да споделя публично множество коментари. Тук и сега вероятно ще повторя някои от тях. Възможно е това да породи досада. В същото време, с теб не сме имали шанса да обменяме мнения по такива проблеми. Впрочем, предвид факта, че правя посланията си до теб публични, трябва да добавя, че далеч не всичко, което съм писал и говорил, е бивало прочитано от някакво голямо мнозинство хора. (А и когато това, все пак, се е случвало, далеч не всичко е бивало запомняно.) Преситеността на живота ни с огромни информационни потоци предизвиква бързото заличаване на огромна част от тях. Ето защо, даже поговорката: «Всяко чудо за три дни», отдавна вече не е в сила.)
Несъмнено, пред питането за (не)способността на интелигентните люде да се поддават на единение, както и в търсенето на сериозен отговор, всеки разумен човек би се обърнал към историята. Например, би си спомнил за гимназиалните си години, когато – ако е имал добър преподавател по литература – ще е чул нещо, да речем, за «сърдитите млади хора» в Англия от 50-те години на миналия век. По-нататък може да се е случило да попадне на театрална реализация на пиесата «Обърни се с гняв назад» на Джон Осбърн. Или да е прочел разказа на Алън Силитоу «Самотният бегач на дълго разстояние».
Какво би могло да се открие в текстове като така цитираните – в случая ограничени само до две заглавия, но с възможност за добавяне и на други?
Могат да се открият много поводи за паралели и – съответно – за паралелни изводи. Преди това обаче заслужава да поместя един цитат от днес получено писмо, имащо отношение към петицията, която инициирах на 3 декември и която към днешна дата вече е подкрепена от 837 подписа. Разбира се, мога да бъда авансово упрекнат за липсата на право за огласяване на чужд текст, без това да ми е било изрично позволено. Аз обаче ще посоча името на автора само с инициали, като ще добавя и факта, че след като не съм помолен да съблюдавам някаква конфиденциалност, приемам за допустимо да се чувствам свободен да правя с писмото всичко, което пожелая – особено, след като с акта на получаването му то е вече мое.
И така, ето пълното съдържание на въпросното послание, в което не е пропусната и една дума, за да може контекстът да бъде пълен и удобен за последващ анализ. Б. С. пише:
«Уважаеми, благородни и безспорно мъдри професор Кожухаров, Разбирам призива Ви, в светлината на подробно изредените към петицията основания. Но не считам тези основания за достатъчно коректни и оттам – водещи до този невероятен и невъзможен ужас. Не знам как иначе да нарека случващото се на север от нас. Това са едни твърде остри генерализации и преувеличени интерпретации. Сатанизирането на опонента води закономерно до принуждаването му да влезе реално в тази роля. Тоест, с омразата си ние отхранваме чудовището. Дългият път до днешната му големина и кръвожадност е близо четвъртвековен. Всички хвърлени по него камъни през годините, докато то още бе кротко и склонно към галене, бяха грешка след грешка. И след всеки един чудовището предупреждаваше с все по-силно ръмжене, че така не бива. Вие вероятно считате, че чудовището е виновно, че не си сви опашката, не заскимтя уплашено и не отиде доброволно да умре в някой ъгъл. Разбирате ли, че подобен развой не е бил никога реалистичен? Вашата петиция днес не е нищо повече. Кого призовавате чрез нея? Някъде някой голям господар, който да дойде и да върже отгледаното чудовище? Няма такъв. А чудовището няма нито една причина да вземе петицията ви за нещо различно от поредния запратен по него каъмък, един от тези с които се храни. Предполагам разбирате алегорията ми и се надявам да няма нужда да обяснявам конкретика. Колкото повече хвърляме камъни, толкова повече то ще ни се зъби, ще ни напада и ще търси как да се подсигури срещу нас. Спомнете си, все пак, нали нашата програма за него беще да умре, ако може по-бързо. Дали точно ние не сме за него кръвожадно и безпощадно чудовище?»
14 февруари, 2025 г.
Илия Кожухаров
Илия Кожухаров
ОТКРИТО ПИСМО ДО ДЕЯН КЮРАНОВ № 1
2025-02-10 19:34:53Драги Деяне,
Благодаря ти за проведения вчера разговор, в който коментирахме все по-натрапчиво просмукващия се в живота ни «тръмпутинизъм» (терминът твой). В един момент приех молбата ти да споделя мисли относно едва ли не извечните приливи на бунтовни деяния, провокирани от някакви вечни «престъпни елементи», всевъзможни «смутители на обществения ред» или дори отявлени «врагове на народа». (Надявам се, вложената ирония с употребата на кавичките да е ясна за всеки.)
Реших, че би било повече от естествено да подготвя поредица от писма до теб (колко на брой, предварително не бих могъл да кажа), които да ти изпращам при всеки сгоден случай, когато съм намерил нещо подходящо за споделяне. В добавка, отсега бих искал да те помоля да приемеш тяхното открито оповестяване, доколкото това би било повече от естествено, когато иде реч за публична личност като теб. (А в скоби, чувствай се напълно свободен да правиш нататък със съдържанието им всичко, което прецениш като подходящо.)
Днес (кой знае защо?) си спомних едно стихотворение на средновековната поетеса Кристин дьо Пизан (1363–1431), озаглавено подходящо с името РОНДО. «Въртенето в кръг», рондалното връщане към думи, изречени още в неговия първи ред, пораждането на болезнено усещане за някаква безизходица с вселенски измерения, всичко това, сякаш, може да бъде поетичен декор на целия случил се вчера разговор.
Един спомен. Като студент бях привлечен от въпросния текст на Дьо Пизан. Дори го използвах за хорова песен, която написах тогава. Но фактът, че сега се връщам отново към него, е повече от знаменателен.
Ето строфите на Дьо Пизан:
Извор на тъга, поток от мъка зла,
ручей от печал, море от скръб горчива
ме обгръщат – в тях удавено, загива
моето сърце, сломено от тегла.
Горестта се впива в мен като стрела,
ето я: вълна от Сена по-пенлива,
извор на тъга, поток от мъка зла.
Леят се над мен, тъй както е била
волята на всяка буря променлива;
все над мен – не вярвам, че ще мога жива
да се вдигна: спускат се като мъгла
извор на тъга, поток от мъка зла.
Веднага се поражда въпрос: подходящо ли е за мъже да се отдават на горестни мисли, когато имат пред себе си едно вече родило се и все повече и повече разрастващо се зло, което ти си кръстил «тръмпутинизъм»?
Породеният въпрос възбужда следващи въпроси:
Трябва ли изобщо покрусата да се определя като не-мъжко състояние на духа?
Какво може да бъде сторено, ако човек се чувства призван да се изправи срещу цели държави, разполагащи с огромни войскови легиони и кохорти от слугински медии?
Звучи ли убедително днес старозаветната притча за единобоството между Давид и Голиат?
Само финансови ли са потоците, по които «тръмпутинистите» получават своето доволство?
Колко назад в историята можем да се връщаме, за да черпим основания в опитите си да търсим решения на днешни спорове между народите и маниите на техните фюрери? (Напомняне: «мания», от старогръцки «μανία», «безумие».)
Успяваме ли да отделим истинския облик на хората от театралните маски, с които мнозина покриват далеч не само лицата си?
И така нататък.
Залавям се с написването на следващото писмо.
10 февруари, 2025 г.
Твой идеен събрат, Илия Кожухаров
Илия Кожухаров
«ДО КОГО ЩЕ БЪДЕ АДРИСЕРАНА ТАЗИ ПЕТИЦИЯ?»
2025-02-08 15:13:01През изтеклите седмици получих няколко пъти (преброими с пръстите на едната ръка) питания от рода на:
«До кого ще бъде адресирана тази Петиция?»
Или:
«Каква е нейната цел?»
Формално погледнато, поне първото питане има своите основания – особено, ако под «петиция» (и то в тясно административен план) се разбира «общо искане в писмена форма до официална власт».
На онези, които имат някакъв опит с принципите на документооборота (преди всичко в англосаксонския свят), им е известен обаче един вид адресиране, при който се използва изречението:
«ДО ОНЗИ, ЗА КОГОТО ТОВА МОЖЕ ДА СЕ ОТНАСЯ.»
(«TO WHOM IT MAY CONCERN.»)
Така, в отговор на все същия първи въпрос, би могло да се предположи, че лансираната Петиция следва да се изпрати, примерно, до: Народното събрание, Министерския съвет, Президента на Републиката, едни или други представители на съдебната власт, Представителството на Европейската комисия в България, определени дипломатически мисии, медиите (нали те също са вид власт)... И така нататък.
В най-добрия случай ще бъдат получат отговори, в които ще се казва:
«Вашият документ бе получен и надлежно архивиран под входящ № ..., след което насочен за становище към...»
В Република България обаче има една най-висша власт. И тя е властта на конституционно определения Суверен. Е, нищо не пречи настоящата Петиция да се мисли като насочена именно към Него. А в условията на интернет-комуникациите ТЯ ФАКТИЧЕСКИ ВЕЧЕ Е ПУСНАТА в това направление.
Към дата 8 февруари 2025 г., една незначителна част от този Суверен е подкрепила Петицията – само 801 души. Но в същото време нищо не пречи всеки, до когото тези редове вече са достигнали, да се опита да ги препрати към други Негови представители, които биха се почувствали като онези «WHOM», за които «IT MAY CONCERN». Нали? И нещо в заключение. При положение, че откликнете на настоящата моя покана, не се отчайвайте, ако някой ви напише в отговор, че, примерно, «Зеленски е за затвора», или че «Путин е бил принуден да предприеме своята Специална военна операция». Такива хора винаги се намират. А ние, българите, имаме собствени примери. И собствен опит на това поприще.
Илия Кожухаров
ГРАЖДАНСКА ГРУПА «АНТИТРЪМПУТИНЦИ»
2025-02-05 14:35:51Драги съмишленици,
Г-н Деян КЮРАНОВ,
политолог, съосновател на Клуба за гласност и преустройство, Екогласност, Клуб 273 и Съюза на демократичните сили,
е публикувал интригуваща ДЕКЛАРАЦИЯ, отнасяща се до формирането на ГРАЖДАНСКА ГРУПА «АНТИТРЪМПУТИНЦИ».
Нейното съдържание заслужава далеч не само прочит, а и широко разгласяване и подкрепа. Сторете необходимото!
Ето линк: https://www.peticiq.com/472116
Илия Кожухаров
ЗАЩО «ПЕТИЦИЯ»? И ПЕТИЦИЯ ДО КОГО? И ЗА КАКВО?
2025-02-04 13:44:16Вече няколко пъти (преброими с пръстите на едната ръка) получавам питания от рода на:
«До кого ще бъде адресирана тази Петиция?»
Или:
«Каква е нейната цел?»
Формално погледнато, поне първото питане има своите основания – особено, ако под «петиция» (и то в тясно административен план) се разбира «общо искане в писмена форма до официална власт».
На онези, които имат някакъв опит с принципите на документооборота (преди всичко в англосаксонския свят), им е известен един вид адресиране, при който се използва изречението:
«ДО ОНЗИ, ЗА КОГОТО ТОВА МОЖЕ ДА СЕ ОТНАСЯ.»
(«TO WHOM IT MAY CONCERN.»)
Така, в отговор на все същия първи въпрос, би могло да се предположи, че лансираната Петиция следва да се изпрати, примерно, до: Народното събрание, Министерския съвет, Президента на Републиката, едни или други представители на съдебната власт, Представителството на Европейската комисия в България, определени дипломатически мисии, медиите (нали те също са вид власт)... И така нататък.
В най-добрия случай ще бъдат получат отговори, в които ще се казва:
«Вашият документ бе получен и надлежно архивиран под входящ № ..., след което насочен за становище към...»
В Република България обаче има една най-висша власт. И тя е властта на конституционно определения Суверен. Е, нищо не пречи настоящата Петиция да се мисли като насочена именно към Него. А в условията на интернет-комуникациите ТЯ ФАКТИЧЕСКИ ВЕЧЕ Е ПУСНАТА в това направление.
Да, към днешна дата, 4 февруари 2025 г., 15:31 ч., една незначителна част от този Суверен е подкрепила Петицията – само 773 души. Но в същото време нищо не пречи всеки, до когото тези редове вече са достигнали, да се опита да ги препрати към други Негови представители, които биха се почувствали като онези «WHOM», за които «IT MAY CONCERN». Нали?
И нещо в заключение. Не се отчайвайте, ако някой ви напише в отговор, че, примерно, «Зеленски е за затвора», или че «Путин е бил принуден да предприеме своята Специална военна операция». Такива хора винаги се намират. А ние, българите, имаме собствени примери. И собствен опит на това поприще.
Илия Кожухаров
ФЕЙСБУКОВО СВАТОВНИЧЕСТВО
2025-01-31 13:07:08Фейсбук предлага щедро покани за установяване на виртуални приятелства. Прави това и с мен. Заглеждам се в лицата (когато е приложена снимка). Зачитам се и в оскъдната информация (доколкото я има).
След като изсипва стотици свои предложения за евентуални контакти, Фейсбук спира. Изправям се пред въпрос: това окончателно ли е (примерно, поради някакъв въведен лимит), или е само плод на временно забавяне (защото свободната компютърна памет се е оказала претоварена)?
След 173-ия ред от малки Фейсбук-визитки компютърът спира задълго.
Мониторът ми е голям. Във всеки ред от предложения се побират по 10 електронни визитки. Ясно. Фейсбук ми е предложил 1730 нови контакта. Но аз вече имам 4984.
Заглеждам се. Откривам, че практически всички имена са ми непознати. Забелязвам обаче, че далеч не спорадично някои са поставили върху снимките си графичен знак, който сочи, че собственикът на профила е съпричастен към днешната съдба на Украйна.
Решавам да преброя така декорираните профили. Случаите се оказват 376, или 21,73%. Голямо или малко е това число? Въпросът се заплита между другите ми мисли – така, както се е появил, без отговор.
Ще предложа на някои от тези 376 души контакт. Някои от тях може и да приемат протегнатата ми виртуална ръка. После ще им предложа да подкрепят Петицията «ДОЛУ РУСКИТЕ РЪЦЕ ОТ УКРАЙНА!». Някои от тях може и да я подкрепят.
Към края на 60-ия ден от нейното иницииране – сиреч, днес, 31 януари, 2025 г., под нея има 738 подписа. Голямо или малко е това число? И този въпрос се прилепва до предходния – така, както се е появил, без отговор.
Илия Кожухаров
АКО...
2025-01-31 09:50:49Ако живеехме на друго място и в друго време (впрочем, по някои места – и днес), може би щяхме да получаваме писма с долната картичка в тях и с изписания върху нея въпрос, който щеше да е равносилен на заповед.
Ние обаче живеем в България (или някъде из свободния свят), поради което въпросът е наистина само въпрос, а молбата (отпреди време) – само молба.
Забележка. В своята текстова част долната илюстрация представлява днешна вариация върху известния болшевишки агитационен плакат, създаден от Дмитрий Моор през юни 1920 г.
Илия Кожухаров
СКРИТА ПОДКРЕПА – ЯВНА ПОДКРЕПА
2025-01-31 07:13:55Далеч не един и двама измежду подкрепилите горната петиция са избрали опцията «скрито име». В същото време те са се възползвали от възможността да добавят коментар към своята регистрирана солидарност. Когато обаче такъв коментар е направен от останал в анонимност участник, той, коментарът, не е достъпен за страничния посетител на петицията. Практически, това води до нулев ефект, доколкото добавеното съдържание остава единствено достъпно за своя автор.
Това положение на нещата подсказва напълно естествения съвет: скритата подкрепа да се трансформира в открита. Разбира се, всеки, който е избрал първия вариант, е имал своето съображение – притеснение (или дори страх) от разкриването на името му. След размисъл обаче всяка подобна преценка може да претърпи еволюция.
Илия Кожухаров
СПОМЕН (2)
2025-01-29 09:37:06Редакторите на портала «Петиция.ком» (изписали името му като «Peticiq.com») са огласили важен текст, който е заседнал трайно в съзнанието ми от предишни години:
«Промяната не се случва, ако мълчите. Авторът на тази петиция се изправи и предприе действия. Ще направите ли същото? Стартирайте социално движение, като създадете петиция.»
Онези, които са подкрепили настоящата петиция и в същото време са прочели цитираните изречения, може вече да са решили, че тя преследва именно създаването на някакво «социално движение».
Подобно подозрение следва да бъде разсеяно на минутата. Затова декларирам: върху раменете ми лежат доста житейски години, които са сериозна противотежест за всяко подобно намерение.
В същото време естествено е постепенно формиращото се множество от личности, подкрепящи Петицията, да потърси един или друг фокус в някакви конкретни свои манифестации – манифестации, не непременно като шествия със знамена и плакати.
Да, в случая центърът на вниманието ни е в страданието на Украйна. То се трупа с всеки нов ден и е трудно да се предвиди посоката, в която една колективна ангажираност би могла да се взриви в някакъв момент. Налице е и съпътстващ фон. Някои вече откриват повод да мечтаят за териториални експанзии. Други мечтаят за печалби от работата по възстановяването на разрушенията от войната. А паралелно биха могли да се чуят гласове (и те вече се и чуват!), които скандират:
«Не е ваша работа да се занимавате с настоящето и/или бъдещето на Украйна!»
Вероятно мнозина ще поклатят глави в знак на съгласие с този лукав апел. На него може (и трябва!) да се отговаря така:
«Напротив, това е НАША РАБОТА, тъй като, веднъж случилото се грабителство спрямо една държава и нейния народ, веднъж осъществило се като прецедент, никой не би могъл да гарантира, че същото няма да се случи спрямо много други държави и народите, а сред тях – и с нашата държава и нас като народ.»
Тук се появява въпрос: около коя теза биха се събрали повече хора?
Първата решава нещата с един замах. В него има и констатация на ситуацията и властна рекомендация:
«Мълчете и стойте настрана!»
Няма въпроси, които да изискват отговори.
В противовес, втората теза поражда питания:
«Наистина, наша работа ли е да се занимаваме с проблеми, за които трябва да мислят хора, назначени за това?»
«Какво можем изобщо да направим, след като не разполагаме с власт, която да ни позволи да вземаме решения?»
И така нататък.
Първата теза е проста – като казармена заповед или латинска сентенция. Втората е сложна: трябва да се знае смисълът на някои думи, а и в нея се говори за някакво бъдеще, за гадаене в неизвестното.
В книгата си «Психология на тълпите» (1895) Густав Льобон (1841–1931) маркира следните положения:
«Трудно поддаващи се на разсъждение, тълпите (…) са много податливи на действие.»
«Чувствата, които проявява една тълпа, добри или лоши, притежават двойното свойство на крайна простота и крайна преувеличеност. По този показател, както и по много други, индивидът сред тълпата се приближава до първобитните същества. Тънкостите са недостижими за него...»
«След като познават само простите и крайни чувства, тълпите приемат или отхвърлят всички мнения, идеи и вярвания (...), които за тях са или абсолютни истини, или не по-малко абсолютни грешки. Така става винаги с вярванията, предопределени по пътя на внушението, вместо да са се зародили по разумен път. (...) Без да изпитва никакво съмнение (...), тълпата е не само нетолерантна, но и властна. Отделният човек може да приеме противоречието и спора, тълпата не ги понася никога.»
«Каквито и да са идеите, внушени на тълпите, те могат да ги завладеят само ако придобият много проста форма и бъдат представени в съзнанието им във вид на образи. (...) Пълното отсъствие при нея на критичен дух не ѝ позволява да забележи противоречията в тях.»
«Говорим ли за малко по-възвишени философски или научни идеи, можем да установим колко дълбоки изменения са нужни в тях, за да достигнат, пласт по пласт, до равнището на тълпите.»
И така нататък.
По този повод трябва да помним: далеч не изолирано срещу себе си ще имаме (и вече имаме!) една или друга тълпа. И второ: докато работим за присъединяването към Петицията на все повече и повече поддръжници, трябва да внимаваме, щото самите ние да не се превърнем в тълпа.
Илия Кожухаров
ОТ НЕТА
2025-01-28 06:01:09Николай СЛАТИНСКИ написа на 24 януари, по пладне:
«Опитват се умни и разумни хора да видят позитиви у Тръмп. Гледат, пишат, анализират, вярват. Имат право да се опитват да го правят. Надеждите крепят човека.
Аз нямам илюзии. От Злото не чакам добро. Животът ме е научил. Злото може да навлича овча кожа, да ти хвърля прах в очите. Но си остава Зло. Злото обещанията си мени, но безнравствеността си не.
Тръмп има главно моркови за Путин и основно тояги за Зеленски.
Тръмп е беда, бедствие.
Путин е всемирна гадост, непоносима мерзост.
Така мисля аз. Мисля, значи правя изводи.
Ако не се окажа прав, то си е за моя сметка.
И не искам да мисля какво би се случило, ако съм прав.
Ще кажа само, че две надежди мен ме крепят. Писал съм и ще пиша за тях.
Първата ми надежда е, че американската система за „checks and balances“ ще минимизира поне отчасти бруталностите на ужасния демагог и арогантен популист Тръмп, на този цирей върху лицето на американската демокрация, на този отвратителен симптом за тежка болест в самата същност на великото някога американско общество.
Втората ми надежда е, че безумната, скарана с цялата финансово-икономическа логика политика на злодея Путин, да се принтират трилиони бумажки, нелепо маскирани като рубли и непокрити с никаква, с абсолютно измислена реална стойност, ще рухне, докато обществата следят и обсъждат разговорите на говорящите глави в медиите за разговорите на политиците за разговорите на Тръмп с Путин…»
Илия Кожухаров